Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 15

— Тук имаш право, но по каква причина първият отряд трябва да се е състоял само от бели?

— Защото следите показват, че конете са били подковани и защото нашият пленник тук, който все пак е бял, е принадлежал към този отряд.

— Правилно, мастър Джим. Но той ще го отрече.

— Тогава би трябвало да предположим, че принадлежи към червенокожите, само че в тоя случай нашите ножове ще си разменят някоя и друга думичка с него.

Аз също бях убеден, че нашият пленник принадлежеше към белите и по някаква причина се е отделил от тях, ала ми беше много удобно Джим да го изкара във връзка с индианците. Въздействието се прояви незабавно, защото той се врече бързо:

— Лъжеш се, мастър Джим Снафъл. Тъкмо от тези червенокожи исках да се измъкна.

— Няма да се оставим да ни подведеш.

— Аз размислих и стигнах до разбирането, че за мен ще бъде по-добре да ви кажа истината.

— Това би било много разумно от твоя страна — обърнах се аз към него, — защото ние нямаме склонността да се оставяме да ни заблуждават. Скоро ще настигнем червенокожите, а после ще разговаряме и с белите, към които принадлежи този, когото си окрал. Ти ще бъдеш изправен срещу него.

— Можете да го сторите. Аз не съм искал да го окрада.

— Охо! Този кон и всички останали вещи да не би да не са негова собственост?

— Да, всичко му принадлежи.

— И да не би пък да ти е заел коня?

— Да, така е. Той ми го зае. Сега искам да бъда откровен с вас и ако ме изслушате, ще направите услуга не само на мен, но и на себе си, понеже се каните да яздите след червенокожите.

— Хубаво, но не лъжи повече! Как ти е името?

— Казвам се Пъркинс. Аз и още двама уестмани бяхме наети от един бял да го преведем през планините. Конят е негов.

— Кой и какъв е той?

— Това ние не знаехме точно. Той не говори много. Трябва да го наричаме мистър Джафар.

— Джафар! Аха! Говори ли английски?

— Колкото да го разбираме.

— Има ли още някой при него?

— Той има двама слуги, които е наел в Лондон.

— Не знаеш ли откъде е?

— Не. Мистър Джафар има такова поведение, че не можем да го разпитваме за живота му.

— Но сигурно е заможен?

— Да, има два товарни коня и ни плаща добре. Навярно не е християнин.

— Защо смяташ така?

— От това, че всеки ден се моли пет пъти по много странен начин и то на език, който не разбираме.

— Служи ли си с килимче, върху което се моли?

— Да, има едно одеяло, върху което по време на молитвата ту стои, ту коленичи и лежи.

— Как е облечен?

— Съвсем като нас, само дето носи на главата си астраганен калпак. Има тъмна коса и необикновено гъст, дълъг мустак.

— Колко е възрастен приблизително?

— Може би трийсетгодишен.

— Той вероятно е персиец. Вярно, не мога да си обясня как един такъв човек ще се озове в Америка, и то чак в Дивия запад. Накъде се кани да върви?

— Към Сан Франциско. Ние трябваше да го отведем до Санта Фе, където той възнамеряваше да наеме други водачи. Сега вярваш ли ми, мистър Поразяваща ръка?