Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 92

Какво учи юдейско-християнската традиция? Роден от жена, човек е краткодневен и преситен с тъги; като цвете изниква и улита; като сянка бяга и се не спира. Погребалната мъдрост на Йов, придобита на висока цена. Каква новост ни носи свети Павел? Защото за мене животът е Христос, а смъртта — придобивка. Ако ли живеенето ми в плът принася плод на делото, то кое да предпочета, не зная. Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но, пита настойчиво брат Миклош, трябва ли да приемем такива поучения? (Намеква, че Павел, Йов, Лукреций, Марк Аврелий, Гилгамеш, всички те са късни палета с жълто на устата, безнадеждно постпалеолитни; подава ни отново мимолетен поглед към тъмните пещери, възвива назад по темата си към гъмжащото от турове минало.) Ето че излиза внезапно от онази долина на скръбта и в широк вико-кръговрат се връщаме на рецитация на аналите на дълголетието, гръмките имена, с които Ели ни проглуши ушите в зимните месеци, когато отплавахме на това приключение, на път далечен самотен последен възлюбен в потока, покрай Ева и Адам, от кривина на бряг към извивка на залив, и Миклош ни сочи Острова на Блажените, земята на хиперборейците, келтската земя на Младостта, персийската земя на Юима, о, Шангри-ла дори (вижте, вика старата лисица, аз съм съвременен, осведомен съм!) и ни дава капещия извор на Понсе де Леон, дава ни рибаря Главк, който пасе билки покрай морския бряг и зеленее с безсмъртие, дава ни приказки от Херодот, дава ни Утаракуру и нейното дърво Джамбу, развява сто искрящи мита покрай замаяните ни уши, така че ни се иска да извикаме: Ето, тук! Ела, Вечност! — и да коленичим пред Черепа; а после отново криви и обръща, повежда ни в мьобиусов танц, повлича ни назад към пещерите, оставя ни да усетим порива на ледените ветрове, смразяващата целувка на плейстоцена и хванал ни за ушите, ни обръща на запад, оставя ни да видим жаркото слънце, грейнало над Атлантида, бута ни напред по нашия път, залитаме и се тътрим към морето, към залезните острови, към потъналите чудеса и през тях към Мексико и неговите демоки-богове, неговите черепи-богове, към хилещия се Уицилопочтли и ужасната змийска Коатликуе, към червените олтари на Теночтитлан, към одрания бог, към всичките парадокси на живот-в-смъртта и смърт-в-живота, а пернатата змия се смее и поклаща щракащата си опашка, щрак-щрак, и сме пред Черепа, пред Черепа, пред Черепа, гонг прокънтява през мозъците ни откъм лабиринтите на Пиренеите, пием кръвта на биковете на Алтамира, танцуваме валс с мамутите на Ласко, чуваме дайретата на шамани, коленичим, докосваме камък с челата си, подаваме вода, плачем, потръпваме от ека на атлантските барабани, кънтящи през три хиляди мили океан в яростта на невъзвратимата загуба, а слънцето изгрява и светлината ни стопля, и Черепът се усмихва, и ръцете се разтварят и плътта полита и победата над смъртта е пред нас, но тогава часът е свършил и брат Миклош е напуснал, оставил ни е мигащи и изведнъж смутени, сами, сами, сами, сами. До утрешния ден.