Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 89

Другата част на това, което има да ни предаде брат Миклош, е по-малко елиптична, по-лесна за възприемане и овладяване. Представлява семинар по удължаването на живота, в който той хладнокръвно снове през време и пространство в търсене на идеи, които най-вероятно са се появили на света много след него. Преди всичко, защо изобщо да се съпротивляваме на смъртта, пита ни той? Не е ли тя естествен край, желано облекчение от мъките, свършек, който би трябвало предано да желаем? Черепът под лицето ни напомня, че всички същества загиват след отредения им срок, никое не прави изключение: защо да отхвърляме универсалната воля? Пръст си, и в пръстта ще се върнеш, нали така. Всяка плът е обречена да загине, отиваме си от света като щурци и е лошо човек да се бои от онова, което е неизбежно. О, но можем ли да сме такива философи? Ако съдбата ни е да си отидем, не е ли също тъй наше желание да отложим момента на изхода? Въпросите му са риторични. Седнали кръстато пред тази здрава и мускулеста кула на годините, не смеем да нарушим ритмите на мисълта му. Той ни гледа, без да ни вижда. Пита ни: ами ако човек би могъл наистина да отлага смъртта до безкрай, или поне да я запокити в много далечно бъдеще? Разбира се, съхраняването на здравето и силата е необходимо за целта: не си заслужава да се превърнеш в струлдбруг, нали, стар и разлигавен, бръщолевещ и със сълзящи очи, разлагаща се плът в инвалидна количка, нали? Помислете за Титон, който измолил боговете да го избавят от смърт и те го дарили с безсмъртие, но не и с вечна младост; побелял, съсухрен, лежи и лежи в заключена стая, вечно старее, затворен в килията на гниещата си и изгнила плът. Не, трябва да търсим и жизненост, не само дълголетност.