Към десет и половина сутринта става неприятно горещо и всички напускаме лехите, освен трима братя-земеделци, чиито имена все още не знам. Те прекарват всеки ден по десет-дванайсет часа на открито: като наказание може би? Останалите братя, както и Вместилището, се разотиваме по стаите си и се къпем отново. След това четиримата се събираме в другото крило за часа си с брат Миклош, брата-историк.
Миклош е набит и широкоплещест, с ръце като бедра и бедра като дънери. Създава впечатление на по-стар от другите братя, макар да признавам, че има нещо парадоксално в прилагането на сравнителна степен като „по-стар“ спрямо група неостаряващи мъже. Говори със смътен и неопределим акцент, а мисловните му процеси са забележително нелинейни. Бълнува, странства, хлъзга се най-неочаквано от тема на тема. Убеден съм, че е съзнателно, че умът му е по-скоро неуловимо проницателен и непредсказуем, отколкото сенилен и недисциплиниран. Може би през столетията се е отегчил от простия праволинеен дискурс. Знам, че на негово място и аз бих се отегчил.
Има две основни теми: възникването и развитието на Братството и историята на понятието за човешкото дълголетие. По първата е уклончив, сякаш е решен да не ни предложи ясни очертания. Ние сме много стари, повтаря непрекъснато, много, много стари, и няма как да се разбере дали има предвид братята, или самото Братство, макар да мисля, че може би са и двете; вероятно някои от братята са били в него от началото, животът им обхваща не просто десетилетия или столетия, а цели хилядолетия. Намеква за праисторически произход, пещерите на Пиренеите, Дордона, Ласко, Алтамира, тайно шаманско братство, устояло от зората на човечеството, но колко от това е вярно и колко — измислица мога да кажа толкова сигурно, колкото знам дали родословието на розенкройцерите наистина започва от Аменхотеп IV. Но докато брат Миклош говори, ме спохождат видения с опушени пещерни зали, примигващи факли, полуголи художници, облечени в кожите на космати мамути и мацащи с ярки пигменти по стените, лечители, извършващи ритуалното убийство на тур и носорог. А шаманите шепнат, плътно присвити един до друг, шепнат си Ние няма да умрем, братя, ще живеем и ще живеем, ще гледаме възхода на Египет и блатата на Нил, ще видим раждането на Шумер, ще доживеем да видим Сократ и Цезар, и Иисус, и да! все още ще сме тук, когато огнената гъба разцъфне над Хирошима, ярка като слънцето, и когато мъжете от металния кораб слязат по стълбата и закрачат по лунното лице. Но каза ли ми това Миклош, или го сънувах в маранята на обедния пустинен зной? Всичко е мъгливо, всичко е подвижно и се топи, и тече, докато заплетените му думи кръжат около себе си, кръжат, извиват се, танцуват, оплитат се. Той също така ни подсказва, със загадки и перифрази, за изгубен континент, изчезнала цивилизация, от която е произлязла мъдростта на Братството. А ние гледаме втрещени, ококорени, споглеждаме се скришом в изумление, без да знаем дали да се изсмеем скептично, или да зяпнем във възхита. Атлантида! Как го постига Миклош, как успява да извика в умовете ни образите за бляскава земя на злато и кристал, широки зелени булеварди, високи белостенни сгради, блестящи колесници, достолепни философи с дълги тоги, лъскавите инструменти на забравена наука, аурата на благодатна карма, резкия звук на странна музика, отекваща из залите на просторни храмове, посветени на неведоми богове. Атлантида? Колко тънко е въжето, по което стъпваме между фантазия и глупост! Никога не съм го чул да изрече името, но вкара Атлантида в ума ми още първия ден и вече се усилва убеждението ми, че съм прав, че той наистина приписва на Братството атлантски произход. Какво са тези изображения на черепи на фасадата на храма? Какво са тези ювелирни черепи, носени като пръстени и медальони във великия град? Кои са тези облечени в кафяво мисионери, които се прехвърлят на континента, проправят си път към планинските селища, изумяват ловците на мамути с електрическите си фенери и пистолети, държат високо свещения Череп и зоват обитателите на пещери да коленичат? А шаманите в изрисуваните пещери, присвити край своите пращящи огньове, шептят, съзаклятничат, накрая отдават почит на великолепните чуждоземци, покланят се, целуват Черепа, заравят идолите си, тлъстобедрите Венери и издяланите парчета кост. Вечен живот ви предлагаме, казват новодошлите, и им показват блещукащ екран, по който плуват образи на техния град, кули, колесници, храмове, скъпоценности, и шаманите кимат, кършат ръце и заливат с вода свещените си огньове, танцуват, пляскат с ръце, прекланят се, прекланят се, взират се в блещукащия екран, убиват своя охранен мастодонт, предлагат на своите гости приятелски пир. И така тръгва този съюз между планинци и островитяни в онова ледено утро, така започва преливането на кармата към скования от лед континент, пробуждането, предаването на знание. Така че когато идва земетресението, когато завесата е разкъсана и се разтърсват колоните, и черна плащаница надвисва над света, когато гневното море поглъща булевардите и кулите, нещо продължава да живее, нещо оцелява в пещерите, тайните, ритуалите, вярата — Черепът, Черепът, Черепът! Така ли беше, Миклош? И така ли е било през всички тези десет, петнадесет, двадесет хиляди години от минало, което сме предпочели да отречем? Блаженство бе да си жив в онази зора! И ти все още си тук, брат Миклош? Дойдохте до нас от зората от Алтамира, от Ласко, от самата обречена Атлантида, ти и брат Антъни, и брат Бернард и останалите, надживели Египет, надживели Цезарите, коленичили пред Черепа изтърпяхте всичко, трупахте богатство, копахте земята, придвижвахте се от земя на земя, от благословените пещери към новородените неолитни селища, от планините към реките, през цялата земя, до Персия, до Рим, до Палестина, до Каталуня, учихте езиците в тяхното развитие, говорихте на хората, представяхте се за хора на техните богове, градяхте храмове и манастири, кланяхте се на Изида, на Митра, на Йехова, на Иисус, този или онзи бог, попивахте всичко, понасяхте всичко, слагахте Кръста над Черепа, когато Кръстът бе на мода, усъвършенствахте изкуството на оцеляването, допълвахте се понякога, приемайки Вместилище, винаги търсехте нова кръв, макар вашата никога да не изтъняваше. А след това? Преместихте се в Мексико, след като Кортес съкруши народа му за вас. В земя, която разбира силата на смъртта, място, където Черепът винаги е властвал, донесен тук навярно също от родната ви страна от островния народ, а, атлантски мисионери също в Чолула и Теночтитлан, донесли истината на смъртната маска? Плодородна земя, за няколко столетия. Но вие държите на постоянното обновление и затова продължихте, взехте със себе си своята плячка, своите маски, своите черепи, своите статуи, палеолитните си съкровища на север, в новата страна, в празната земя, в пустинното сърце на Съединените щати, в земята на бомбите, в равнинната земя, и с трупаната от векове лихва съградихте най-новата своя Къща на черепите, а; Миклош, и ето ви тук, ето ни и нас тук. Така ли беше? Или всичко съм халюционирал, препъвал съм се в смътните ти и зацапани думи в един сън, изтъкан от евтина самозаблуда? Как мога да разбера? Как изобщо да го разбера? Разполагам само с това, което ми казваш, а то се размива, тръпне и бяга от ума ми. И виждам това, което е около мен, тази контаминация на първичната ви образност, от ацтекско въображение, от християнски визии, от атлантски възгледи, и мога само да се чудя, Миклош, как е възможно още да сте тук, когато мамутът е слязъл от сцената, и глупак ли съм аз, или пророк?
