Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 34
Робърт Силвърбърг
13. НЕД
Студена синя вечер на Озарк. Изтощеност, аноксия, гадене: дивидентите от автоумората. Стига! Тук спираме. Четири робота с почервенели очи се измъкват едва-едва със залитане от колата. Наистина ли сме изминали хиляда и петстотин километра днес? Да, хиляда петстотин и
— Кафето затваря в десет — казва ни. Странен носов провлечен говор. Тимъти си мисли да я покани за малко шибане, това е очевидно за всички ни. Според мен иска да я добави в колекцията, която си попълва с всички американски типове. Всъщност — да го кажа в качеството си на обективен наблюдател, подвид полиморфен перверз — всъщност не би изглеждала никак зле при едно добро остъргване, да го махне целия този грим и спрей за коса. Хубави остри гърди, щръкнали под зелената униформа, изпъкнали скули и прав нос. Но тъпите очи, безжизнените нацупени устни не може да се измият. Оливър поглежда Тимъти навъсено, предупреждава го да не започва нищо с нея. Веднъж поне Тимъти отстъпва — преобладаващата депресия е обзела и него. Настанява ни в две съседни стаи, тринайсет долара на легло, и Тимъти й предлага всемогъщото си пластмасово правоъгълниче.
— Стаите са наляво — казва тя, докато си върши работата с автомата за кредитни карти, и след това изключва напълно присъствието ни, забива отново поглед в японския телевизор с петинчов екран, кацнал на тезгяха. Тръгваме наляво покрай опразнения басейн и влизаме в стаите си. Трябва да побързаме, иначе ще изпуснем вечерята. Хвърляш багажа, плисваш се с вода по лицето и айде навън, към кафето. Сервитьорката, мърлява и отпусната, също жвака дъвка. Може да е сестра на оная на рецепцията. И тя е имала дълъг ден. Наоколо й се носи вкиснала миризмата на немита путка, която ни блъска в ноздрите, докато тя се навежда да тресне сребърните прибори на пластмасовия плот на масата.