Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 33

Изключих разправията им и се замислих за нещо, което Ели беше казал предната вечер, докато търчахме да разглеждаме забележителностите на Чикаго. Не се движеха достатъчно бързо за мен и се опитах да ги подкарам, а Ели каза:

— Ти направо го гълташ този град, нали? Като турист в Париж.

— Изобщо не бях виждал Чикаго досега — отвърнах му. — Искам да попия от него колкото може повече.

— Окей, страхотно. — Само че държах да разбера защо толкова го изненадва любопитството ми към непознати градове. Притесни се и изглеждаше готов да смени темата. Настоях. Накрая го каза, с леката усмивка, с която те подсеща, че ще каже нещо, което може да съдържа обидни намеци, но не бива да мислиш, че го говори сериозно: — Просто се чудех защо човек, който изглежда нормален, толкова добре приспособен, е чак толкова заинтересован и настървен от разглеждане на забележителности.

Преувеличи, неволно. За Ели жаждата за преживяване, търсенето на познание, настървението да видиш какво има зад следващия хълм са все черти, присъщи преди всичко на онези, които по някакъв начин са непривилегировани — членове на малцинствени групи, хора с физически недостатъци или с някакви недъзи, обременени от житейски трудности и т.н. От един едър симпатичен мускулест дръвник като мен не се очаква да притежава неврозата, която предизвиква интелектуалното любопитство. От него се очаква да е отпуснат и безгрижен като Тимъти. Малката ми проява на настървение беше не на място в представите му за това, което би трябвало да е моят характер. Тъй като е много вътре в етническото, бях готов да го принудя да каже, че тази страст към познанието е черта, присъща фундаментално на неговия народ, с няколко почетни изключения. Но не стигна чак дотам, въпреки че навярно си го мислеше. Тогава се учудих, а и още продължавам да се чудя, защо си мисли, че съм толкова добре приспособен. Трябва ли непременно да си метър и шейсет, с едното рамо малко по-високо от другото, за да имаш маниите и натрапчивите импулси, които Ели приравнява с интелигентността? Ели ме подценява. Изградил си е стереотип за мен: едър красив и тъп гой. Бих искал да мога да го пусна да надникне в нееврейския ми череп за пет минути.

Вече приближавахме Сейнт Луис. Препускане по празната междущатска магистрала през открити земеделски поля. След това през нещо усойно и мрачно, наречено Ист Сейнт Луис. И най-сетне блестящата Гейтуей Арк, извисена на отсрещния бряг на реката. Стигнахме до някакъв мост. Идеята, че ще прекосим Мисисипи, направо вцепени Ели — той изкара главата и раменете си извън колата и зяпна навън все едно, че прекосява Йордан. Когато стигнахме на страната на Сейнт Луис, спрях колата пред един светещ кръгъл мотел. Тримата изхвърчаха навън и се пръснаха като полудели. Не напуснах шофьорската седалка. В главата ми се въртяха колелета. Пет непрекъснати часа шофиране. Екстаз! Най-сетне станах. Десният ми крак беше изтръпнал. Трябваше да куцукам първите няколко минути. Но си струваше, заради онези пет красиви часа, пет интимни часа, сам с колата и магистралата. Съжалявах, че изобщо спряхме.