Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 32

12. ОЛИВЪР

Карах пет часа без почивка. Беше красиво. Искаха да спрем — да пикаят, да си вземат хамбургери, да правят това, да правят онова, но не им обръщах внимание. Просто карах и карах. Кракът ми лепнат на газта, пръстите ми леко отпуснати на волана, гърбът ми абсолютно изправен, главата ми почти неподвижна, очите ми — вперени в точка на шест-седем метра пред стъклото. Ритъмът на движението ме е обсебил. Беше почти като секс: дългата лъскава кола оре напред, изнасилва магистралата по моя команда. Извличах истинско удоволствие от това. Дори се полунадървих за известно време. Снощи с онези курви, които намери Тимъти, някак не ми беше по сърце. О, направих три тека, но само защото се очакваше от мен, а и със скъперническите си фермерски навици не исках да похабя парите на Тимъти. Ударих три „муша“, както го каза момичето: „Искаш ли още едно муш, сладур?“ Но това с колата, дългият сдържан, неспиращ тласък на цилиндрите, това си е на практика вид съвкупление, това е екстаз. Мисля, че вече разбирам мотоциклетните маниаци. Още и още, и още. Трептенето под тебе. Хванахме Път 66, през Джолиет, през Блумингтън, напред към Спрингфийлд. Малко трафик, колони камиони тук-там, но иначе нищо сериозно, само телефонните стълбове — непрекъснато профучават покрай мен. Километър и половина в минута, 450 километра за пет часа, дори за мен е чудесна средна за шофиране в Изтока. Голи равни полета, някои все още покрити със сняг. Оплаквания от галерията с фъстъците, Ели ме нарича проклета шофираща машина, Нед ме тормози да спра. Направих се, че не ги чувам. По някое време ме оставиха на мира. Тимъти спеше. Аз бях царят на пътя. Към обед стана ясно, че до час-два ще сме в Сейнт Луис. Планът беше да пренощуваме там, но това вече беше безсмислено и когато се събуди, Тимъти извади картите и туристическите си пътеводители и започна да пресмята следващия етап от пътуването. С Ели се сдърпаха за начина, по който Тимъти планирал нещата. Не обърнах много внимание. Мисля, че идеята на Ели беше, че е трябвало на излизане от Чикаго да се отправим към Канзас Сити, а не към Сейнт Луис. Можех отдавна да им го кажа, но ми беше все едно кой път ще изберат, а и бездруго не държах да минавам отново през Канзас. При нахвърлянето на маршрута ни Тимъти още не беше загрял, че Чикаго и Сейнт Луис са толкова близо.