Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 136

— Стигнахме — заяви брат Антъни.

Гробище ли беше това? Не видях никакви надгробни камъни, никакви знаци. Ниските сиви растения със сбръчкани листа на жадната пустиня растяха на безразборни петна из голото поле. После огледах по-внимателно, сетивата ми бяха странно усилени от изтощението, и забелязах по терена неравности, тук петно, което сякаш бе хлътнало с педя, там кръпка, която изглеждаше малко по-издадена. Поставихме грижливо Тимъти на земята. Щом го пуснахме, тялото ми, облекчено, сякаш се възнесе. Имах чувството, че наистина ще полетя. Крайниците ми потръпваха и ръцете ми сами се вдигнаха настрани. Беше кратък отдих. Брат Франц ни връчи инструментите и започнахме да копаем гроба. Само той ни помагаше. Другите трима Пазители стояха отстрани като оброчни статуи, сдържани и отчуждени. Почвата беше камениста, но рохкава, изронена и корозирала от десетте милиона години аризонско слънце. Копаехме като роби, като мравки, къртиш и вадиш, къртиш и вадиш, къртиш и вадиш, всеки ровеше малката си яма, после сливаме трите. Понякога навлизахме в зоната на другия — Ели веднъж за малко щеше да прободе голото ми стъпало с кирката си. Но свършихме работата. Накрая пред нас зейна груб изкоп, дълъг може би около два метра, метър широк, метър и двайсет дълбок.

— Достатъчно е — каза брат Франц.

Запъхтени, плувнали в пот и замаяни, хвърлихме инструментите и отстъпихме. Бях на ръба на изтощението и едва се държах на крака. Задави ме пристъп на суха кашлица. Надвих го и го обърнах, нелепо, на хлипове. Брат Антъни каза:

— Сложете мъртвеца в земята.

Просто така? Без ковчег, без саван, без нищо? Пръст при пръстта? Така изглеждаше. Намерихме последния резерв енергия и надигнахме Тимъти, люшнахме го, пуснахме го леко. Той остана да лежи на гръб, счупената му глава бе отпусната в пръстта, очите — не издаваха ли изненада? — бяха вторачени в нас. Ели посегна, склопи ги, леко извърна главата на Тимъти настрани, поза повече като в сън, по-удобен начин да прекараш вечния си покой. Четиримата Пазители застанаха на четирите ъгъла на гроба. Братята Миклош, Франц и Хавиер опряха длани на медальоните си и сведоха глави. Брат Антъни, взрян право напред, зареди кратка заупокойна на плавния непонятен език, на който братята говореха на жриците. (Ацтекски? Атлантски? Майчиният кроманьонски?) За финалните фрази превключи на латински и изрече нещо, което след това Ели ми каза, потвърждавайки предположението ми, че било текстът на Деветата мистерия. След това даде знак на двама ни да заринем гроба. Хванахме лопатите и почнахме. Сбогом, Тимъти! Златен англосаксонски потомъко, наследнико на осем поколения грижлив подбор! Кой ще притежава ценните ти книжа, кой ще продължи фамилното име? Пръст при пръстта. Тънък слой аризонски пясък покрива вече якото ти тяло. Като роботи ровим в пръстта, Тимъти, и ти изчезваш от очите ни. Както бе отредено в началото. Както е писано в Книгата на черепите преди десет хиляди години.