Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 135

— Деветата мистерия е тази: че цената на един живот трябва винаги да е живот. Знай, о, Знатнородени, че вечностите трябва да се уравновесят със смърти. — И добави: — Тъй както живеейки ежедневно умираме, тъй и умирайки ще живеем вечно.

41. НЕД

Опитах се да взема Оливър да помогне с погребването на Тимъти, но той се цупеше в стаята си като Ахил в шатрата, тъй че работата се падна изцяло на Ели и мен. Оливър не искаше да отвори вратата си, не пожела дори да уважи почукването ми със сърдито ръмжене отвътре. Оставих го и се присъединих към групата извън сградата. Ели, застанал до падналия Тимъти, изглеждаше озарен от божествен пламък, преобразен. Сияеше. Лицето му бе зачервено и тялото му лъщеше от пот на утринната светлина. Обкръжаваха го четирима от братята, четиримата Пазители — братята Антъни, Миклош, Хавиер и Франц. Бяха спокойни и изглеждаха удовлетворени от случилото си. Брат Франц бе донесъл кирки и лопати. Гробището, каза брат Антъни, било недалече оттук, в пустинята.

Навярно заради ритуална чистота, братята отказаха да докоснат трупа. Съмнявах се, че двамата с Ели ще можем да пренесем Тимъти на повече от десетина метра, но Ели клекна, завърза стъпалата му, подложи рамо под прасците му и ми даде знак да го прихвана през кръста. Хоп! Напънахме се, дръпнахме и надигнахме отпуснатото почти стокилограмово туловище от земята, е, залитнахме малко. С брат Антъни начело поехме към гробището, другите братя ситнеха някъде назад. Слънцето вече печеше безмилостно. Усилието с носенето на ужасното бреме през тръпнещата знойна мараня на пустинята ме хвърли в състояние като след силна дрога. Коленете ми се огъваха, очите ми блуждаеха, имах чувството, че някаква невидима ръка ме е стиснала за гърлото. Навлязох в мъгла на превъртаща се многократно халюцинация. Виждах отново и отново в забавен каданс великия миг на Ели, стопкадри в критични интервали. Виждах затичания Ели, Ели, как се навежда да вдигне тежката базалтова топка, Ели, подгонил отново Тимъти, Ели го настига, Ели се извива като тласкач на гюле, мускулите му изпъкват в изумителен релеф, Ели бавно изпъва ръката си в удивително плавно движение, пресяга се сякаш за да потупа Тимъти по тила, но вместо това изящно и плавно забива каменния череп в по-крехкия на Тимъти, Тимъти се олюлява, рухва, замира. Отново. И отново. И отново. Гонитбата, замахът, сблъсъкът, великолепен кинообзор на ума. Кадрите се прекъсват от други познати образи на смърт, понесени като призрачни пластове мъгла: смаяното лице на Ли Харви Осуалд, когато Джак Раби се приближава към него, смачканото тяло на Боби Кенеди на кухненския под, отсечените глави на Мишима и съратника му, чинно поставени на генералското бюро, римският войник мушка с копието тялото на Кръста, ярката гъба, разгърната над Хирошима. И отново Ели, отново траекторията на древния камък, отново сблъсъкът. Стопкадър. Поетиката на края. Залитнах и едва не паднах, но прелестта на тези образи ме задържа, изпълни пукащите стави и пръскащите се мускули с нова сила. Така че останах прав, тътрещ се напред прилежен гробар, залитащ по ронливата пръст. Тъй както живеейки ежедневно умираме, тъй и умирайки ще живеем вечно.