Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 134

Първите отблясъци слънчева светлина се изсипаха над мен от хълмовете на изток. Коленичих с гръб на запад и се взрях в точката розова светлина, която растеше на хоризонта. Пиех слънчевия дъх. Очите ми бяха два проводника. Святият пламък се вливаше през тях и в лабиринта на тялото ми. Бях в пълен контрол, насочвах възхитителния огън по своя воля, отклонявах по своя приумица святата топлина към левия си бял дроб, към далака, към черния дроб, към капачката на дясното коляно. Слънцето наруши резката на хоризонта и се въздигна в цялата си прелест, съвършено кълбо, розовото зарево бързо преля в утринно злато. Изпълвах се със сиянието му.

Най-сетне, изпаднал в екстаз, тръгнах обратно към Къщата на черепите. Когато наближих входа, една фигура се появи от тунела: Тимъти. Беше намерил по някакъв начин градските си дрехи. Лицето му беше сурово и напрегнато — стиснати челюсти, изтерзани очи. Видя ме, спря и се изплю. Без да удостои появата ми другояче, закрачи бързо към пътеката.

— Тимъти?

Той не спря.

— Тимъти, къде отиваш? Отговори ми, Тимъти.

Той се обърна. Изгледа ме с ледено презрение и каза:

— Чупя се, мой човек. Защо по дяволите се мотаеш тук толкова рано сутринта?

— Не можеш да си отидеш.

— Не мога ли?

— Ще разбиеш Вместилището.

— Заеби Вместилището. Да не мислиш, че ще изкарам остатъка от живота си в този замък за идиоти? — Поклати глава. После изражението му омекна и той продължи не толкова грубо: — Ели. Виж, осъзнай се. Опитваш се да живееш във фантазия. Няма да стане. Трябва да се върнем в реалния свят.

— Не.

— Ония двамата са безнадеждни, но ти поне все още можеш да мислиш рационално, надявам се. Можем да закусим във Финикс и да вземем първия полет до Ню Йорк.

— Не.

— Последен шанс.

— Не, Тимъти.

Той сви рамене и ми обърна гръб.

— Добре. Стой с лудите си приятели тогава. На мен ми писна, мой човек! Писна ми.

Стоях замръзнал. Той тръгна, мина между два от малките черепи, подредени на пясъка, и доближи началото на пътеката. Нямаше начин да го убедя да остане. Този момент бе неизбежен от самото начало. Тимъти не беше като нас. Липсваха му нашите травми и нашите мотиви, никога нямаше да може да приеме докрай Изпитанието. В един продължителен миг премислих възможностите си и потърсих общение със силите, насочващи съдбата на това Вместилище. Попитах дали е дошъл подходящият момент и ми се каза: Да, този момент е дошъл. И аз затичах след него. Когато стигнах до редицата черепи, клекнах и вдигнах един — наложи се да го понеса с две ръце, тежеше поне десет кила. Отново затичах и се озовах зад Тимъти точно където започваше пътеката. С едно-единствено плавно движение вдигнах каменния череп и го блъснах в тила му с цялата си сила, пръстите ми поеха сблъсъка с трошащата се кост. Той падна, без дори да извика. Каменният череп беше окървавен. Пуснах го и останах до него. Златистата коса на Тимъти бе зацапана с червено и червеното петно се разширяваше с удивителна бързина. Сега трябва да си намеря свидетели, казах си, и да помоля за полагащите се ритуали. Погледнах назад към Къщата на черепите. Свидетелите ми вече бяха там. Нед, гол, и брат Антъни с протритите си сини шорти. Стояха пред сградата. Отидох при тях. Нед кимна — беше видял всичко. Паднах на колене пред брат Антъни, а той сложи хладната си длан на трескавото ми чело и каза кротко: