Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 110

— Къде сме? — запита той.

— В покрайнините на Мазадон. Скандарът караше цяла нощ като луд. — Карабела се засмя кръшно. — А ти спа като мъртъв.

Отвън Залзан Кавол и Слийт водеха разгорещен спор на няколко ярда от фургона. Белокосият човечец от яд изглеждаше двойно по-голям от обикновено. Той крачеше напред-назад, тупаше дланта си с юмрук, крещеше, тропаше, по едно време като че искаше да се нахвърли върху скандара, който изглеждаше спокоен и търпелив, нещо необичайно за Залзан Кавол. Той стоеше, скръстил всичките си ръце, извисявайки се над Слийт, само от време на време отговаряше спокойно и студено на избухванията му.

Карабела се обърна към Делиамбър.

— Това се проточи вече прекалено дълго. Магьоснико, не можеш ли да се намесиш, преди Слийт да е казал нещо непоправимо?

Врунът изглеждаше тъжен.

— Слийт изпитва неоснователен ужас от метаморфите. Възможно е това да е свързано с онова послание от Краля, което получил преди много време в Нарабал, от което косата му побеляла само за една нощ. Но причината може и да не е в това. Във всеки случай най-благоразумно ще бъде да напусне трупата, независимо от последиците.

— Но ние се нуждаем от него!

— Ами ако мисли, че в Илиривойн ще го сполетят ужасни неща? Можем ли да искаме от него да се измъчва от такива страхове?

— Аз може да успея да го успокоя — рече Валънтайн.

Той стана, за да излезе навън, ала в този миг Слийт с навъсено и сурово лице нахълта във фургона. Без да каже нито дума, набитият дребен жонгльор започна да тъпче малкото си вещи в един вързоп: после изскочи, все още кипящ от гняв и като профуча край неподвижния Залзан Кавол, закрачи с изумителна бързина към ниските хълмове на север.

Всички го гледаха безпомощно. Никой не се помръдна да го настигне до момента, когато Слийт почти се загуби от очите им. Тогава Карабела рече:

— Ще отида да го догоня. Аз мога да го накарам да промени решението си.

И побягна към хълмовете.

Когато минаваше край Залзан Кавол, той й извика, но тя не му обърна внимание. Клатейки глава, скандарът повика останалите от фургона.

— Къде отива тя? — попита той.

— Да се опита да върне Слийт — каза Валънтайн.

— Безнадеждна работа. Слийт е решил да напусне трупата. Но ще го накарам да се разкае за измяната си. Валънтайн, сега върху теб ще паднат по-големи отговорности, затуй ще увелича заплатата ти с пет крони седмично. Приемаш ли?

Валънтайн кимна. Мислеше си за тихото, неизменно присъствие на Слийт в трупата и му домъчня, че го бяха загубили.

Скандарът продължи:

— Делиамбър, както вероятно се сещаш, аз реших да потърсим работа сред метаморфите. Познаваш ли пътищата за Илиривойн?

— Никога не съм бил там — отвърна врунът. — Но знам къде е.

— А кой е най-късият път?

— Оттук до Кхинтор, мисля, после около четиристотин мили на изток с речен кораб, а при Верф има път, който води на юг към резервата. Пътят не е равен, но, смятам, достатъчно широк за фургона. Ще го проуча.

— А колко време ще ни трябва да стигнем до Илиривойн?

— Може би един месец, ако няма никакви забавяния.

— Тъкмо навреме за празненствата на метаморфите — каза Залзан Кавол. — Отлично! Какви забавяния имаш предвид?