Читать «За честта на Вор» онлайн - страница 144

— Потренирай, това някой ден може да ти бъде от полза… — Размениха си изпълнени с надежда погледи, после той бавно кимна.

— Хм… Държал съм котки и съм се чувствал далеч по-сигурно — промърмори Воркосиган и с облекчение подаде бебето на доктора, който трябваше да приключи с изследванията.

— Така… — проточи онзи. — Това бебе няма да изпращаме в Имперското сиропиталище, нали? Къде тогава ще го запишем, след като изтече карантината?

— Бях помолен да се погрижа за нея лично — гладко заобяснява Воркосиган. — Дадох дума на семейството й… Аз и лейди Воркосиган ще я предадем на законния й настойник…

— Разбирам, сър — замислено промълви докторът, като избягваше да гледа Корделия. — Вие сте отговорен за този проект и можете да постъпите както желаете… Уверявам ви, че никой няма да задава излишни въпроси…

— Много добре. Колко време ще трае карантината?

— Четири часа, сър.

— Отлично. Значи можем да идем да хапнем… Корделия, сержант?

— Аз… Аз не съм гладен, сър… Ще разрешите ли да остана тук?

— Разбира се, сержант — усмихна се Воркосиган. — Хората на капитан Негри и без това се нуждаят от малка разходка…

— Защо се смееш? — попита той, докато двамата с Корделия се насочваха към колата.

— Не се смея.

— Очите ти се смеят… Или по-скоро дяволито блестят.

— Мислех си за доктора… Страхувам се, че го подведохме. Спонтанно, без да сме се наговаряли… Нима не забеляза?

— Очевидно не съм.

— Той е убеден, че детето е мое… Или твое… Или наше… Буквално видях как му прещраква в главата… Мисли, че разбира защо не си позволил външна намеса в проекта.

— Просвети Боже! — закова се на място Воркосиган и понечи да се върне обратно.

— Не, не — спря го Корделия. — Опиташ ли се да отречеш, нещата ще станат още по-лоши. Зная какво говоря, и мен са ме обвинявали в греховете на Ботари… Остави го да се чуди и толкова…

Замълча и Воркосиган подозрително я изгледа:

— Сега пък какви мисли ти минават през главата? Блясъкът в очите ти изведнъж изчезна…

— Просто се питах какво е станало с майка й… Сигурна съм, че я познавам. Хубавица, с дълга черна коса. Казва се Елена. Едва ли е имало друга като нея на флагманския кораб. Изключително красива жена, моментално е попаднала в подозрението на Ворутиер… За съжаление, прекалено млада, за да се справи с ужаса…

— Жените не трябва да стават войници — мрачно поклати глава Воркосиган.

— Както и мъжете — отвърна тя. — Защо твоите хора са направили опит да й промият паметта? Ти ли им заповяда?

— Не, идеята беше на главния лекар. Просто я съжаляваше… — Погледът му бе далечен, а лицето — намръщено. — На практика идеята беше отвратителна — въздъхна след известно време той. — Но сега мисля, че мога да я разбера… Ворутиер направо надмина себе си, момичето бе наистина разбито… За нея вече беше късно, но аз твърдо реших да го убия, ако гаврите му се повторят. Дори с риска да проваля сценария на императора… Първо щях да убия Ворутиер, после принца, а накрая и себе си… По този начин щеше да се отърве само Ворхалас… Както и да е.

Ботари получи разрешение да отнесе тялото… Образно казано, разбира се. Отнесе я в кабината си и Ворутиер го остави на спокойствие. Очевидно бе решил, че и сержантът ще задоволява низките си страсти с нея, очакваше добро представление по линията за вътрешна връзка. Но Ботари по някакъв начин успя да изключи камерите в кабината си и никой не знаеше какво прави вътре. На мен донесе списък с лекарства и ме помоли да му ги осигуря. Вътре фигурираха болкоуспокоителни, както и медикаменти за лечение на шок. Добре обмислен списък, без излишни неща. По начало много го бива в оказването на първа помощ, зная това от фронта. Тогава ми хрумна, че той изобщо не я изтезава, а просто иска Ворутиер да си мисли така. Ботари беше ненормален, но не и глупав.