Читать «Без гравитация» онлайн - страница 30

Тони стисна горната си дясна ръка в юмрук:

— Не! Не можем да се предадем сега! Никога няма да имаме друг шанс!

— Но какво можем да направим?

— Ще се крием на този кораб, докато успеем да се качим на друг. Някой, който отива на Трансферна Станция. — Клер изпуфтя изплашено, без да иска. Гласът му се изпълни с настоятелна молба: — Направили сме го веднъж, ще успеем пак.

Тя поклати невярващо глава. По-нататъшния спор бе прекъснат от ужасяващи удари, които разтърсиха целия кораб, а после се сляха в приглушен продължителен тътен. Светлината, която струеше през прозореца, освети товарното отделение, когато совалката се приземи, след което отново падна мрак. Двигателите изскимтяха и млъкнаха.

Клер се отдели внимателно от палетите. От всичките вектори на ускорението остана само един. Бе изумително чувство.

Гравитацията тихо и неумолимо я смазваше. Тя се бореше с натрапчивата мисъл, че ако натискът изведнъж спре, ще бъде запратена към тавана, където ще премаже Анди. Имаше чувството, че целият товар се движи бавно в кръг около нея. Тя затвори очи, за да се предпази.

Тони стисна предупредително долната й лява китка. Тя погледна нагоре и замръзна. Външната врата в края на товарното отделение се отвори.

Влязоха двойка земни във фирмени гащеризони. Вратата към центъра на совалката се отвори. Показаха се главите на Ти и на още един пилот.

— Здравейте, момчета. Каква е тази припряност?

— Трябва да обърнем това птиче и да го натоварим отново за час — отговори служителят по поддръжката. — Имате време само да се изпикаете и да обядвате.

— Какъв е товарът? Не съм виждал подобно суетене от последния случай на бърза помощ.

— Оборудване и припаси за някакво шоу, което ще се състои в Селището в чест на Вицепрезидента на Управлението.

— Това ще бъде чак следващата седмица.

Служителят по поддръжката се ухили:

— Така си мислят всички. Вицепрезидентът излетя седмица по-рано с частната си совалка с цял отряд счетоводители. Изглежда обича неочакваните проверки. Ръководството, разбира се, умря от радост.

— Не бързай да се смееш — предупреди го Ти. — В края на краищата всичко се стоварва на нашия гръб.

— Сякаш не знам — въздъхна Тони и кимна към отворената врата.

Клер се претърколи на една страна и внимателно постави Анди на платформата. Той се намръщи, готов да се разплаче. Клер бързо се опря на длани и се опита да балансира — дясната й долна ръка се справяше най-лесно. Грабна с една ръка Анди и го сгуши към тялото си. Залепена от ужасната гравитация към онази част на товарното отделение, което сочеше земята, тя запълзя на три ръце към вратата. Анди й тежеше, сякаш силна пружина го теглеше към пода. Главата му подскачаше назад и Клер внимателно я повдигна с длан.

До нея Тони успя да застане на три ръце. Със свободната той дръпна връвта на торбата им с припаси. Тя бе прилепнала към пода и не помръдна.

— По дяволите! — ядоса се Тони. Изпълзя до торбата, сграбчи я и я повдигна, но беше твърде обемиста, за да я носи под стомаха си. — По дяволите, по дяволите!

— Не може ли да се предадем все пак? — попита тихо Клер, предчувствайки отговора.