Читать «Без гравитация» онлайн - страница 23

— Галактически Технологии не притежават Станция Ориент, нали?

— Не, притежава я правителството на Ориент IV. Макар че Галактически Технологии наемат значителна част от нея.

— Колко време се пътува от Родео до Станция Ориент?

— О, обикновено около седмица. Вероятно ти самият скоро ще стъпиш там, дори само за да вземеш допълнително оборудване и запаси, когато те изпратят на първата ти конструктивна работа.

Сега момчето изглеждаше по-ориентирано. Може би мислеше за първото си междузвездно пътуване. Така беше по-добре. Лео си отдъхна малко.

— Очаквам го, сър.

— Правилно. Ако дотогава не си отрежеш крака, ъ-ъ, ръката, хм?

Тони наведе глава и се усмихна:

— Ще се постарая да не се случи, сър.

„И за какво беше всичко това? зачуди се Лео като гледаше как Тони излиза през вратата. Едва ли момчето мислеше да тръгне само? Той нямаше и най-малка представа колко анормален би изглеждал извън познатото Селище. Ако беше малко по-откровен…“

Лео не искаше да го притиска. Всички от екипажа в Селището смятаха, че имат право да знаят всяка мисъл на четириръките. В тяхното отделение нямаше нито една врата, която да се заключва. Наблюдаваха ги като мравки под лупа.

Той се отърси от критичните мисли, но не можа да прогони негодуванието. Цял живот бе вярвал в собствената си техническа правота: че ако следва тази звезда, никога няма да се препъне. Тази вяра се бе превърнала в негова черта. Почти автоматично бе внесъл техническата правота в обучението на групата, в която бе и Тони… Но все пак… този път, това не изглеждаше напълно достатъчно. Сякаш бе наизустил отговора и откриваше, че въпросът е бил променен.

Но какво повече можеше да поискат от него? Какво повече очакваха да даде? Какво можеше да направи един човек?

Спазъм от неясен страх го накара да потрепне. Ясните очертания на звездите в екрана се замъглиха от сянката на дилемата, която заоблачи хоризонта на съвестта му. Повече.

Той потрепери, обърна се с гръб към необятността. Съвсем сигурно бе, че тя можеше да погълне човек.

Ти, един от пилотите на товарната совалка, бе затворил очи. Може би беше съвсем естествено при тези обстоятелства, помисли си Силвър, изучавайки лицето му от десет сантиметра разстояние.

Ти отвори очи за миг. Силвър бързо премина в действие. Усмихна се, притвори очи и възстанови ритъма на бедрата си.

— О-о-х — мълвеше тя така, както я бе научил Ван Ата. Хайде да получа малко отговор, сладурче, казваше Ван Ата. Затова тя произнесе съчетанието от звуци, които сякаш му доставяха удоволствие. Тези звуци вършеха работа и при пилота, щом тя си спомни да ги приведе в действие.

Ти затвори очи, разтвори устни, дъхът му се учести. Лицето на Силвър се отпусна замислено и тихо. Беше благодарна, че той не я наблюдава. Все пак погледът на Ти не я караше да се чувства неудобно, както този на мистър Ван Ата, който сякаш винаги бе недоволен. Като че ли тя трябваше да направи нещо друго или нещо повече, или нещо различно.

Челото на пилота се бе изпотило, кафявите къдрици на косата му полепнаха около бляскавия контакт. Машинен мутант, биологичен мутант, поравно докоснат от различни технологии. Може би затова в началото Ти бе решил, че тя е леснодостъпна след като той самият бе чудак. Двама чудаци заедно.