Читать «Нощен патрул» онлайн - страница 228

Книгата на Съдбата започна да се вижда дори в човешкия свят. Разбира се, Светлана не я рисуваше в буквалния смисъл, а я измъкваше от дълбоките слоеве на Сумрака. Правеше копие, всяка промяна в което щеше да се отрази на оригинала. Книгата на Съдбата изглеждаше като макет от пламтящи огнени нишки, увиснали неподвижно във въздуха. Капките дъжд се изпаряваха, когато я докоснеха.

Сега Светлана щеше да започне да променя съдбата на Егор.

А после, след десетки години, Егор щеше да промени съдбата на света.

Както винаги — към Доброто.

Както винаги — безуспешно.

Олюлях се. Само за миг, напълно неочаквано, силният вятър премина в ураган. Наоколо ставаше нещо немислимо. Видях как колите по проспекта спират, приближават се до банкетите — по-надалече от дърветата. Напълно беззвучно — ревът на вятъра заглуши грохота — на кръстовището рухна огромно рекламно табло. Някакви закъснели фигурки тичаха към къщите, сякаш се надяваха да намерят укритие край стените.

Светлана спря. Пламтящата точка тлееше в ръката й.

— Антоне!

Едва чух гласа й.

— Антоне, какво да правя? Кажи! Антоне, трябва ли да го направя?

Начертаният с тебешира кръг я прикриваше. Навярно не напълно — дрехите едва се задържаха на тялото й — но все пак й даваше възможност да устои.

Всичко сякаш изчезна. Гледах я, гледах пламтящия тебешир, вече готов да промени чуждата съдба. Светлана чакаше отговора ми, само дето аз нямах какво да кажа. Защото и самият аз не знаех отговора.

Вдигнах ръце към бушуващото небе. И видях призрачните цветове на Силата в ръцете си.

— Ще се справиш ли? — попита със съчувствие Завулон. — Бурята се разрази.

Гласът му се чуваше в грохота на урагана също толкова ясно, колкото и гласът на шефа.

Хесер въздъхна.

Разтворих длани, обърнах ги към небето — небето, където вече нямаше звезди, където беше останало само суетенето на облаците, дъждовните струи, мълниите.

Това беше едно от най-простите заклинания. Едва ли не първото, на което ни учат.

Реморализация.

Без каквито и да било уточнения.

— Не прави това! — изкрещя Хесер. — Да не си посмял!

Той се премести с едно движение, прикривайки Светлана и Егор от мен. Сякаш това можеше да попречи на заклинанието. Не, сега вече нищо не можеше да го спре.

От дланите ми излизаше лъч светлина, невидим за хората. Всички зрънца, които бях събрал от хората, безмилостно и безпощадно. Аленочервеният пламък на розите, бледорозовите божури, жълтото на димитровчетата, белите маргаритки, почти черните орхидеи.

Завулон тихо се смееше зад гърба ми.

Светлана стоеше с тебешир в ръка пред Книгата на Съдбата.

Егор, разперил ръце, беше застинал пред нея.

фигури върху дъската. Силата е в моите ръце. Никога досега не съм притежавал толкова много Сила — неконтролируема, изпълваща ме докрай, готова да се насочи към когото си пожелая.

Усмихнах се на Светлана. И много бавно вдигнах дланите си със струящия от тях фонтан към собственото си лице.

— Не!

Вопълът на Завулон не просто се промъкна през урагана — той го заглуши. Избухване на мълния проряза небето. Ръководителят на Тъмните се хвърли към мен, но Хесер пристъпи насреща му и Тъмният маг се спря. Аз не видях това — почувствах го. Цветно сияние заливаше лицето ми. Виеше ми се свят. Вече не усещах вятъра.