Читать «Нощен патрул» онлайн - страница 226

Значи аз наистина бях допуснат до случващото се.

Отстрани беше застинал Завулон. Беше загърнат в тънко наметало и не обърна ни най-малко внимание на появата ми. Той и без това знаеше, че ще дойда.

Хесер, Светлана и Егор стояха заедно. Виж, те реагираха на появата ми значително по-енергично.

— Все пак дойде? — попита шефът.

Кимнах. Погледнах Светлана. Тя беше с дълга бяла рокля, косите й бяха разпуснати. В ръката й с призрачно сияние блещукаше калъф от бял марокен — мъничък, сякаш от брошка или медальон.

— Антоне, знаеш, нали? — извика Егор.

Ако някой от присъстващите беше щастлив, това беше той. На върха на щастието си.

— Знам — отвърнах аз. Тръгнах към него. Разроших с ръка косите му.

Неговата Сила приличаше на жълто глухарче.

Ето сега вече май бях събрал всичко, каквото можех.

— Пълен си догоре? — попита Хесер. — Антоне, какво си решил да правиш?

Не му отговорих. Нещо ме караше да съм нащрек. Нещо не беше наред.

А, да! Кой знае защо Олга я нямаше.

Инструктажът вече е проведен? Светлана знае какво й предстои да направи.

— Тебешир — казах аз. — Малко парче тебешир, наострено от двете страни. С него можеш да пишеш където си поискаш. Например, в Книгата на Съдбата. Да задраскваш стари редове, да пишеш нови.

— Антоне, не разкриваш нищо ново за никого от присъстващите — спокойно каза шефът.

— Разрешението дадено ли е? — попитах аз.

Хесер погледна Максим. Сякаш усетил погледа му, инквизиторът вдигна глава. Каза приглушено:

— Разрешението е дадено.

— Възражение от страна на Дневния патрул — отегчено произнесе Завулон.

— Отклонява се — равнодушно отвърна Максим.

Отново заби поглед в земята.

— Великата Вълшебница може да вземе тебешира в ръка — казах аз. — Всеки ред в Книгата на Съдбата ще взима частица от душата й. Ще я взима — и ще я връща променена. Можеш да промениш съдбата на човек, само ако пожертваш собствената си душа.

— Знам — каза Света. Усмихна се. — Антоне, извинявай. Струва ми се, че така е правилно. Това ще бъде от полза за всички.

В очите на Егор се мярна напрежение. Той усети, че нещо не е наред.

— Антоне, ти си боец на Патрула — каза Хесер. — Ако имаш възражения, можеш да говориш.

Възражения? Към какво, всъщност? Че вместо Тъмен маг Егор ще стане Светъл? Че ще се опита, пък дори и да е безкрайно неуспешно, да донесе на хората Добро? Че Светлана ще стане Велика Вълшебница?

Дори и да пожертва при това всичко човешко, което засега все още притежава.

— Няма да кажа нищо — отвърнах.

Не знам дали така ми се стори, или в очите на Хесер наистина се появи смайване.

Трудно е да разбереш какво мисли в действителност един Висш маг.

— Да започнем — каза той. — Светлана, ти знаеш какво трябва да правиш.

— Знам.

Тя гледаше към мен. Аз отстъпих няколко крачки назад. Хесер — също. Сега Светлана и Егор останаха сами. Еднакво напрегнати. Погледнах накриво Завулон — той чакаше. Светлана отвори калъфа — изщракването прозвуча като изстрел — и бавно, сякаш с усилие извади оттам тебешира. Съвсем малък. Нима е изтънял така за хилядолетията, през които Светлината се е опитвала да промени съдбата на света?