Читать «Нощен патрул» онлайн - страница 229

Останала бе само дъгата — безкрайната дъга, в която потъвах.

Вятърът се стрелкаше наоколо, без да ме докосва. Погледнах Светлана и усетих как се чупи невидимата стена, която винаги бе стояла между нас. Чупеше се, за да се затвори в бариера около нас. Развяващите се коси изведнъж паднаха около лицето на Света като мека вълна.

— Всичко ли похарчи за себе си?

— Да — казах аз.

— Всичко, което беше събрал?

Тя не вярваше. Все още не можеше да повярва. Светлана знаеше каква е цената за взетата назаем Сила.

— До последната капчица! — казах аз. Беше ми леко, смайващо леко.

— Защо? — вълшебницата протегна ръка. — Защо, Антоне? Ти можеше да спреш тази буря. Можеше да направиш щастливи хиляди хора. Как можа да изразходваш всичко за себе си?

— За да не сгреша — обясних аз. Чак ми беше неудобно, че тя, бъдещата Велика, не разбира толкова просто нещо.

Светлана замълча за секунда. После погледна към огнения тебешир в ръката си.

— Какво да правя, Антоне?

— Ти вече отвори Книгата на Съдбата.

— Антоне! Кой е прав? Хесер или ти?

Поклатих глава.

— Това трябва да решиш сама.

Светлана се намръщи.

— Антоне, и това ли е всичко? Защо взе толкова чужда Светлина? За какво похарчи магията втора степен?

— Разбери — не знаех колко вяра имаше в моя глас. Дори сега не бях сигурен дали е достатъчно. — Понякога най-важни не са постъпките. Понякога най-важно е бездействието. Има нещо, което трябва да решиш сама. Без съвети. Моите, на Хесер, на Завулон, на Светлината, на Мрака. Единствено ти.

Тя поклати глава.

— Не!

— Да. Ти ще решиш сама. И никой не може да свали от теб тази отговорност. И каквото и да направиш, ти така или иначе ще съжаляваш, че не си постъпила по другия начин.

— Антоне, обичам те!

— Знам. И аз те обичам. Затова няма да ти кажа нищо.

— И това ли е твоята любов?

— Само такава може да бъде любовта.

— Нужен ми е съвет! — закрещя тя. — Антоне, нуждая се от твоя съвет!

— Всеки сам гради съдбата си — казах аз. Това беше даже повече, отколкото можех да кажа. — Решавай.

Тебеширът в ръката й избухна като тънка огнена игла, когато тя се обърна към Книгата на Съдбата. Замахване — и чух как страниците скърцат под ослепителната гумичка.

Светлината и Мракът са само петна върху страниците на съдбата. Замахване. Завъртулка.

Стремителен бяг на огнени редове.

Светлана разтвори ръка и тебеширът на Съдбата падна в краката й. Тежко, сякаш бе оловен куршум. Ураганът все пак го подхвана, но аз успях да се наведа и да го скрия в дланта си.

Книгата на Съдбата започна да се топи.

Егор се залюля, преви се, падна настрани, притискайки колене към гърдите си. Сви се на мъничко жалко кълбо.

Дъждът вече беше размил белия кръг около тях и аз можех да вляза в него. Приседнах, придържайки момчето за раменете.

— Ти нищо не написа! — изкрещя Хесер. — Светлана, ти само изтри всичко!