Читать «Нощен патрул» онлайн - страница 230

Вълшебницата сви рамене. Тя гледаше надолу, към мен. Дъждът, промъкващ се през изчезващата бариера, вече мокреше бялата рокля, превръщайки я в тънък прозрачен тюл. Допреди миг Светлана беше жрица в снежнобели дрехи, а сега стана измокрено момиче с отпуснати ръце, застанало в центъра на бурята.

— Това беше твоят изпит — полугласно каза Хесер. — Ти пропусна своя шанс.

— Светли Хесер, аз не искам да работя в Патрула — отвърна девойката. — Простете ми, Светли Хесер. Но това не е моят път. Не е моята съдба.

Хесер тъжно поклати глава. Той вече не гледаше Завулон, който с няколко крачки се озова до нас.

— И това е всичко? — попита Тъмния маг. Погледна мен, Света, Егор. — Не можахте да направите нищо?

Той прехвърли поглед върху Инквизитора. Максим вдигна глава и му кимна. Никой друг не му отговори. Върху лицето на Завулон се появи крива усмивка.

— Какви усилия и всичко приключи с фарс. Само защото една истерична девойка не пожела да изостави нерешителния си възлюблен. Антоне, ти ме разочарова. Светлана, ти ме зарадва. Хесер — Тъмния маг погледна шефа, — моите поздравления за подобни сътрудници.

Зад гърба на Завулон се отвори портал. Тихо смеейки се, той влезе в черния облак.

От земята до мен достигна тежка въздишка. Не погледнах натам, но знаех какво се случва. Един след друг Тъмните патрулни излизаха от Сумрака. Хукваха към паркираните около сградата коли, бързайки да ги откарат по-далече от дърветата. Тичаха приведени към съседните сгради.

А след тях и Светлите магове започнаха да напускат кордона. Някои — заради същите обикновени и разбираеми човешки действия. Само че повечето от тях, знаех това, оставаха на мястото си, загледани нагоре, към покрива на сградата. Тигърчето — с виновно лице. Семьон — с мрачната усмивка на Различен, видял какви ли не бури, Игнат — с неизменно искрено съчувствие.

— Не успях да го направя — каза Светлана. — Хесер, простете ми. Не успях.

— Ти и не можеше — отговорих аз. — А и не беше длъжна…

Разтворих дланта си. Погледнах малкото парче тебешир, което в моята ръка се бе превърнало просто в мокро и лепкаво парче тебешир. Заострено от едната страна. Неравно счупено от другата.

— Отдавна ли го разбра? — попита Хесер. Приближи се, седна до мен. Щитът му се разтвори над нас и ревът на урагана утихна.

— Не. Току-що.

— Какво става? — извика Светлана. — Антоне, какво става?

Отговори й Хесер:

— Всеки си има собствена съдба, момиче. Някои — да управляват чужди животи и да събарят империи. Други — просто да живеят.

— Докато Дневният патрул очакваше твоите действия — поясних аз, — Олга, която беше взела втората част на тебешира, е пренаписала нечия съдба. Така, както искаше Светлината.

Хесер въздъхна. Протегна ръка, докосна Егор. Момчето се размърда, опитвайки се да се надигне.

— Сега, сега — нежно изрече шефът. — Вече всичко приключи, приключва.

Прегърнах момчето през рамо, положих главата му върху коленете си. Той отново утихна.

— Кажи, защо? — попитах аз. — Щом като така или иначе си знаел всичко предварително?

— Дори аз не мога да знам всичко.