Читать «Щиглецът» онлайн - страница 86

— Черен чай, това е решението — каза господин Барбър една сутрин, когато клюмах над закуската си, и ми наля чаша от силната запарка в собствения му чайник. — „Асам Сюприйм“. Силен като конски ритник. Ще измете всякакви медикаменти от организма ти. Знаеш ли за Джуди Гарланд? Как се е справяла преди представление? Е, баба ми ми е разказвала как Сид Лъфт винаги се обаждал в близкия китайски ресторант и поръчвал пълен чайник, за да промие всички барбитурати от мозъка й — било е в Лондон, струва ми се, когато играела в „Палейдиъм“, и единственото, което я спасявало, бил силният чай, понякога било много трудно да я събудят, разбираш ли, просто да я измъкнат от леглото и да я облекат…

— Не може да пие това нещо, сигурно има вкус на киселина от батерия — каза госпожа Барбър, пусна в чая две бучки захар и добави солидна доза сметана, преди да ми подаде чашата. — Тио, неприятно ми е да повтарям едно и също, но наистина трябва да хапнеш нещо.

— Добре — отвърнах сънливо, но не направих опит да отхапя малко от мъфина с боровинки. За мен храната имаше вкус на картон; не бях изпитвал глад от седмици.

— Ако предпочиташ препечени филийки с канела? Или овесени ядки?

— Направо е смешно, че не ни позволяваш да пием кафе намеси се Анди, който имаше обичая да си купува голяма чаша кафе от „Старбъкс“ на път за училище, както и следобед, когато се връщаше, но родителите му не знаеха за това. — Много си изостанала в това отношение.

— Възможно е — отвърна хладно госпожа Барбър.

— Дори половин чаша би била от полза. Нелогично е от твоя страна да очакваш да вляза в час по химия за напреднали в 8.45 сутринта без кофеин в организма си.

— Съчувствам ти — отбеляза господин Барбър, без да вдига глава от вестника.

— Не проявяваш никакво разбиране. На всички останали е позволено.

— Случайно съм наясно, че това не е истина — каза госпожа Барбър. — Беси Ингърсол ми каза…

— Може госпожа Ингърсол да не позволява на нейната Сабин да пие кафе, но така или иначе е необходимо нещо доста по-сериозно от чаша кафе, за да помогне на Сабин Ингърсол да посещава часове за напреднали по какъвто и да е предмет.

— Не трябваше да казваш това, Анди, много е злобно.

— Е, такава е истината — отвърна Анди невъзмутимо. — Сабин е тъпа като пън. Предполагам, че има основание да си пази здравето, защото не може да се похвали с нещо друго.

— Умът не е всичко, скъпи. Би ли ял яйца на очи, ако поръчам на Ета да направи? — обърна се към мен госпожа Барбър. — Или може би пържени? Или бъркани? Изобщо, както ги предпочиташ?

— Аз обичам бъркани яйца! — обади се Тоди. — Мога да изям четири.

— Не, не можеш, приятелче — каза господин Барбър.

— Мога пък! Мога да изям шест! Цяла кутия!

— Не е като да искам „Декседрин“ — продължи Анди. — Макар че в училище мога да си доставя, ако изпитам нужда.

— Тио? — настоя госпожа Барбър. Забелязах, че Ета, готвачката, стои на прага. — Какво ще кажеш за едно яйце?