Читать «Щиглецът» онлайн - страница 88

— Тио?

Трепнах гузно. Госпожа Барбър — във фин като паяжина сив кашмир — беше влязла с чаша кафе в ръка.

— Какво правиш?

На другия край телефонът продължаваше да звъни.

— Нищо — отвърнах.

— Е, побързай. Закуската ти изстива. Ета е направила пържени филийки.

— Благодаря — казах аз. — Сега идвам — точно в момента, когато механичният глас от записа на телефонната компания ми казваше да се обадя отново по-късно.

Присъединих се към семейство Барбър, потънал в размисъл — бях се надявал поне да се включи телефонен секретар — и забелязах с учудване не друг, а Плат Барбър (много по-едър и червендалест в сравнение с последния път, когато го бях видял) да седи на мястото, където обикновено седях аз.

— О — каза господин Барбър, прекъсвайки се посред изречението, попи устни със салфетката и скочи от мястото си, — ето те и теб, ето те и теб. Добро утро. Спомняш си Плат, нали? Плат, това е Тиодор Декър — приятелят на Анди, нали помниш?

Говорейки, той отиде да донесе допълнителен стол за мен и го набута с усилие на ъгъла на масата.

Когато седнах, малко встрани от групата — с три-четири инча по-ниско от всички останали, на нестабилен бамбуков стол, различаващ се от другите столове край масата — Плат срещна погледа ми без особен интерес и отвърна очи. Беше си дошъл у дома за някакво парти, и като че ли страдаше от махмурлук.

Господин Барбър седна отново и продължи да говори на любимата си тема, ветроходството.

— Както казвах, всичко се свежда до липса на увереност. Ти не си сигурен в себе си на лодка, Анди — заяви той, — а няма никаква проклета причина да не бъдеш, като изключим факта, че нямаш много опит със самостоятелното управление.

— Не — отвърна Анди с глухия си глас, който сякаш долиташе отдалече, — проблемът е там, че ненавиждам лодки.

— Дрън-дрън — каза господин Барбър и ми смигна, като че ли ставаше дума за някаква шега, която бях способен да оценя, макар да не беше така. — Не ми минават тези досадни настоявания. Погледни само онази снимка на стената, правена е през пролетта на Санибел, преди две години. Това момче не изглежда отвратено от морето, небето и звездите, не, драги.

Анди седеше и съзерцаваше снежния пейзаж върху етикета на шишето с кленов сироп, докато баща му лееше възторзи по обичая си — мислите му бяха объркани и трудни за проследяване — как ветроходството приучавало момчетата на дисциплина и съобразителност, изграждало у тях силен характер като на едновремешните моряци. Анди ми беше разказвал, че навремето лодката не му пречела толкова, защото можел да си седи в каютата, да чете и да играе на карти с по-малкия си брат и сестра си. Но сега беше достатъчно голям, за да помага с платната — което означаваше да се блъска на палубата по цели дълги, мъчителни дни под заслепяващите слънчеви лъчи, заедно с Плат, който го тормозеше постоянно; да се присвива под утлегара, напълно дезориентиран, да прави всичко по силите си, за да не се заплете във въжетата и да не бъде бутнат от някое платно през борда, докато баща им дава команди на висок глас и се наслаждава на солената пяна.