Читать «Щиглецът» онлайн - страница 84

— Няма проблем — отвърнах, смутен от изненадващо рязкото приключване на разговора.

— Знам отлично колко трудно ти беше. Никой, наистина никой не би поискал да си припомня такива неща. То е все едно, че — той очерта с ръце нещо като рамка за картина — събираме части на пъзел, опитваме се да си изясним какво се е случило там вътре, а ти може би разполагаш с някои части от пъзела, които никой друг не може да даде. Наистина ни помогна много, като се съгласи да поговориш с нас.

— Ако си спомниш още нещо — каза Морис, привеждайки се, за да ми подаде една визитна картичка (която госпожа Барбър бързо грабна и прибра в чантата си), — ще ни се обадиш, нали? Ще му напомните, нали, госпожо — обърна се той към госпожа Барбър, — да ни се обади, ако има още нещо, което да ни каже? Служебният номер е на картичката, но — той извади от джоба си химикалка, — бихте ли ми я върнали за момент, ако обичате?

Госпожа Барбър отвори безмълвно чантата си и му върна картичката.

— Така, така — той щракна с химикалката и надраска някакъв телефонен номер на гърба. — Това е номерът на мобилния ми телефон. Можете да оставите съобщение в офиса, разбира се, но ако не ме откриете там, ми се обадете на мобилния, става ли?

Докато всички се тълпяха на вратата, госпожа Суонсън се насочи с плавната си походка към мен и обгърна раменете ми с ръка с присъщата си непринуденост.

— Здрасти — каза тя, като че ли бяхме първи приятели. — Как вървят нещата?

Отклоних поглед и направих гримаса, която трябваше да означава „добре, струва ми се“.

Тя погали ръката ми, като че ли бях любимата й котка.

— Браво на теб. Знам, че трябва да е било много тежко. Искаш ли да се отбиеш в кабинета ми за няколко минути?

Забелязах с ужас, че Дейв, психиатърът, се навърта зад нея, зад него пък стоеше Енрике, социалният работник, с ръце на кръста и нетърпелива полуусмивка на устните.

— Моля ви — казах, а отчаяното ми нежелание сигурно се е долавяло в гласа ми, — искам да се върна в час.

Тя стисна ръката ми над лакътя; забелязах как хвърли поглед към Дейв и Енрике. После отвърна:

— Разбира се. Къде е следващият ти час? Ще те заведа.

ix.

Междувременно беше дошло време за часа по английски — последният за деня. Изучавахме поезията на Уолт Уитман:

И ще изгрее Юпитер, с търпение изчакай друга нощ, Плеядите ще грейнат също, те са безсмъртни, тези златно-сребърни звезди, и няма как да не се явят отново…

Недоумяващи лица. В късния следобед в задушната класна стая е надвиснал сънлив унес, през отворените прозорци долита шумът на уличното движение от Уест Енд Авеню. Учениците се облягат с лакти на чиновете, отпуснали глави в ръцете си, и драскат в полетата на своите тетрадки със спирали.

Взирах се през прозореца, към мръсния резервоар за дъждовна вода на отсрещния покрив. Разпитът (така приемах приключилия току-що разговор) ме беше смутил дълбоко, беше слял набързо като в стена разпилените усещания, които ме връхлитаха най-неочаквано и мигновено: задушлив поток от химикали и дим, искри и оголени жици, леденобялото сияние на аварийното осветление, така силно, че сякаш се губех в него. Случваше се съвсем произволно, докато бях на училище или пък на улицата — застивах в крачка, когато вълната отново ме заливаше и виждах очите на момичето, вперени в моите в онзи странен, изметнат миг, преди светът да се разлети на късове. Понякога се осъзнавах, неуверен, че съм чул какво ми е било казано току-що, виждайки как съученикът, с когото бяхме работили в лабораторията по биология, ме гледа вторачено, или как човекът, на чийто път бях застанал пред хладилника с безалкохолни напитки в корейския супермаркет, казва „Хайде, хлапе, давай, не мога да се мотая тук цял ден“.