Читать «Щиглецът» онлайн - страница 83

— Няма спор — намеси се рязко Рей. — Само че камерите не могат да заснемат нищо през дима и прахта. Или ако в резултат на взрива са изкривени така, че гледат към тавана. Да видим сега — той се облегна с въздишка на стола си. — Ти спомена дим. Усети миризмата му или го видя?

Кимнах.

— Кое от двете? Помириса го или го видя?

— И двете.

— Откъде идваше според теб?

Канех се отново да кажа, че не знам, но се оказа, че господин Биймън не е изказал докрай съображенията си.

— Простете, но аз изобщо не мога да разбера каква е ползата от охранителните камери, ако те не са в състояние да функционират при авария — каза той, обръщайки се към всички в стаята. — При сегашното ниво на технологиите, и толкова много предмети на изкуството…

Рей се обърна, за да му отвърне гневно, но застаналия в ъгъла Морис вдигна ръка и каза на висок глас:

— Момчето е важен свидетел. Системата за наблюдение не е проектирана да оцелее в такава ситуация. А сега, извинете, но ако не можете да се въздържите с коментарите си, ще се наложи да ви помолим да напуснете, сър.

— Аз съм тук в качеството си на застъпник на детето. Имам право да задавам въпроси.

— Не и ако нямат пряка връзка с благосъстоянието на детето.

— Странно, според мен става дума точно за това.

В този момент Рей се завъртя на стола, който беше поставил срещу мен.

— Сър, ако продължавате да възпрепятствате хода на разпита, ще се наложи наистина да напуснете — каза той.

— Нямам никакво намерение да ви преча — заяви господин Биймън в последвалото напрегнато мълчание. — Уверявам ви, през ум не ми минава подобно нещо. Продължавайте, моля — той махна раздразнено с ръка. — Не бих искал да ви възпирам.

Въпросите продължаваха. Откъде е идвал димът? Какъв е бил цветът на забелязания от мен отблясък? Кой е влизал в тази зона и е излизал от нея преди взрива? Забелязал ли съм нещо необичайно, каквото и да е то, преди взрива или след него? Гледах снимките, които те ми показваха — невинни, безизразни лица, не познавах нито един от тези хора. Паспортни снимки на туристи-азиатци и на пенсионери, майки и пъпчиви тийнейджъри, усмихващи се на син фон във фотоателиета — обикновени лица, лица, които се забравят лесно, и все пак с някакво трагично излъчване. После разпитващите се върнаха към схемата. Дали не бих се опитал, за последен път, да определя на картата мястото, на което съм се намирал? Тук или тук? Или може би тук?

— Не помня.

Повтарях тези думи отново и отново: отчасти защото наистина не можех да бъда сигурен, отчасти защото се страхувах и ужасно ми се искаше разпитът да приключи, но и защото в стаята цареше подчертано напрежение и нетърпение; другите възрастни явно бяха се споразумели негласно, че аз не знам нищо и трябва да бъда оставен на спокойствие.

После изведнъж всичко приключи.

— Тио — каза Рей, изправи се и постави месестата си ръка на рамото ми, — искам да ти благодаря, приятелю, задето направи за нас, каквото можа.