Читать «Щиглецът» онлайн - страница 8

Дона Тарт

Голди дотича обратно до бордюра и затвори вратата на таксито след нея. После се приведе и почука на прозореца.

— Желая ви благословен ден — каза той.

iii.

Обичам да мисля за себе си като за проницателен човек (предполагам, че с всички е така), и докато описвам всичко това, съзнавам колко изкусително е да измисля някаква сянка, плъзваща се над нас. Но аз бях сляп и глух за бъдещето; единствената, смазваща тревога, която ме измъчваше, бе свързана с предстоящия разговор в училището. Когато се обадих на Том, за да му съобщя, че съм временно отстранен (шепнейки по стационарния телефон; тя ми беше взела мобилния), той като че ли не се учуди много от чутото.

— Виж какво — прекъсна ме той, — не ставай глупав, Тио, никой не знае нищо, само си затваряй шибаната уста — и преди да кажа и дума повече, допълни: — Съжалявам, бързам — и затвори.

В таксито се опитах да отворя прозореца, за да влезе малко въздух; не успях. Миришеше така, като че ли някой беше сменял мръсни пелени на задната седалка или дори беше напълнил гащите, а после се беше опитал да прикрие миризмата с кокосов ароматизатор за въздух, който миришеше на лосион против слънчево изгаряне. Седалките бяха мазни, лепени с изолирбанд, амортисьорите бяха кажи-речи свършили. Когато преминавахме по някоя неравност, зъбите ми изтракваха заедно с религиозните дрънкулки, висящи от огледалото за обратно виждане — медальони, миниатюрен извит меч, полюшващ се на пластмасова верижка, и някакъв гуру с тюрбан и брада, който се взираше с пронизващ поглед към задната седалка, вдигнал ръка за благословия.

Докато префучавахме по Парк Авеню, редици червени лалета се редяха в шпалир около нас. Боливудска поп-музика — толкова тиха, че звучеше като тихо виене, излизащо сякаш от подсъзнанието ми — виеше хипнотично лъскавите си спирали на самия праг на слуха ми. Дърветата тъкмо започваха да се разлистват. Момчета за поръчки от „Д’Агостино“ и „Гристийдс“ тикаха колички, отрупани с бакалски стоки; забързани делови жени с високи токчета си проправяха път по тротоарите, помъкнали влачещи се неохотно деца към детската градина; работник в гащеризон метеше, събирайки боклуците от канавката в лопата с дълга дръжка; юристи и борсови посредници вдигаха смръщено ръце с обърнати нагоре длани, и се взираха в небето. Докато се движехме с подрусване по авенюто (майка ми изглеждаше потисната, вкопчила се в подлакътника, за да се предпази от друсането), аз се взирах през прозореца в киселите лица на ежедневието (изнервени хора в шлифери, хора, които пиеха кафе от картонени чаши, говореха по мобилните си телефони, а очите им се стрелкаха насам-натам) и се стараех много да не мисля за неприятностите, които може би ми готвеше съдбата: някои от които включваха присъда за малолетен престъпник и затвор.

Таксито внезапно зави рязко, влизайки в Осемдесет и шеста улица. Майка ми се хлъзна по седалката към мен и стисна ръката ми над лакътя; забелязах, че се поти и е пребледняла като мъртва риба.

— Прилоша ли ти? — попитах, забравяйки за миг собствените си проблеми. Това измъчено, вкаменено изражение ми беше добре познато: беше стиснала здраво устни, челото й лъщеше от пот, очите й бяха разширени, погледът — безжизнен.