Читать «Щиглецът» онлайн - страница 10

Но — потръпвайки от почти видимо прилошаване — тя поклати глава.

— На въздух — и започна да бърше петната от спирала под очите си. — На въздух ми е добре.

— Разбира се — отвърнах, малко прекалено припряно, в желанието си да й угодя. — Както кажеш.

Много се стараех да подчертая съгласието си, но майка ми — макар и замаяна и лабилна — беше доловила нещо в тона ми; вгледа се внимателно в мен, опитвайки се да разбере какво мисля. (Това беше още една от привичките, които бяхме развили благодарение на годините, прекарани с баща ми — опитвахме се да си четем взаимно мислите.)

— Какво има? — попита тя. — Да не би да искаш да отидеш някъде?

— Ъъ, всъщност не — казах аз, отстъпих крачка назад и се озърнах смутено; макар и гладен, не мислех, че съм в правото си да изисквам каквото и да било.

— Ще се оправя, дай ми само минута.

— Може би… — примигвах объркано — какво ли искаше тя, какво би й доставило удоволствие? — Какво ще кажеш, да отидем в парка?

За мое облекчение майка ми кимна.

— Така да бъде — каза тя с онзи тон, който наричах „гласа на Мери Попинс“, — но само колкото да се посъвзема — и ние тръгнахме към пешеходната пътека при Седемдесет и девета улица; покрай изкусно подрязани дървета в барокови саксии и масивни врати с украса от ковано желязо. Светлината беше избледняла до индустриално сиво, полъхът на вятъра беше тежък като пара от чайник. От другата страна на улицата, край парка, художници подреждаха стативи, разопаковаха платна, закачаха с кламери своите акварелни изображения на катедралата „Сейнт Патрик“ и Бруклинския мост.

Вървяхме в мълчание. Мислите ми жужаха тревожно около собствените ми безпокойства (бяха ли се обаждали и на родителите на Том? Защо не се бях сетил да го попитам за това?), но и около въпроса какво да си поръчам за закуска, веднага щом успеех да я заведа до снекбара (омлет с шунка, зеленчуци и сирене, и допълнително бекон; тя щеше да си поръча обичайното за нея: препечен ръжен хляб с яйца на очи и чаша черно кафе), така че не забелязах накъде се насочваме, но внезапно осъзнах, че тя току-що бе казала нещо. Не гледаше към мен, а към парка отсреща; изражението й ме накара да си спомня за един прочут френски филм, чието име не знаех — в него объркани хора вървяха по брулени от вятър улици и говореха много, но сякаш не разговаряха един с друг.

— Какво каза? — попитах, след като бях извървял объркано няколко крачки, по-забързано, за да я настигна. — Навремето?

Тя ме изгледа стреснато, като че ли беше забравила, че съм с нея. Белият й шлифер, чиито поли се развяваха на вятъра, допълваше впечатлението, което тя създаваше — сякаш бе дългокрака птица, готова всеки миг да разпери криле и да се зарее над парка.

— Какво е станало навремето?

— О! — лицето й стана безизразно, после тя се засмя бързо по своя рязък, детински начин. — Не, казах „пропадане във времето“.

Макар подобни думи да звучаха странно, аз бях наясно с това, което тя искаше да каже, или поне така си мислех — онова потръпване, когато изключваш, както си вървиш по тротоара, липсващи секунди, сякаш потокът на времето за миг е заекнал — или кадри, отрязани от филм.