Читать «Щиглецът» онлайн - страница 7

Помислех ли за това, ми призляваше. Бяха минали месеци, откакто бях гостувал на Том, но макар да се опитвах да се убедя, че няма как господин Биймън да знае, че сме влизали в тези къщи — как би могъл? — въображението ми се мяташе и стрелкаше панически на зигзаг. Бях твърдо решен да не издавам Том (макар да не бях сигурен, че той не ме е издал), но това ме поставяше в голямо затруднение. Как бях приел да извърша подобна глупост? Влизането с взлом беше престъпление; хората лежаха в затвора за такива неща. Предната нощ бях лежал буден с часове, измъчвах се, въртях се в леглото, гледах как дъждът плющи на неравни пристъпи по прозореца на стаята ми и се питах какво да кажа, ако ми хвърлят в лицето това обвинение. И как бих могъл да се защитавам, когато дори не знаех какво знаят те?

Голди въздъхна тежко, отпусна ръка и се върна до мястото, на което стоеше майка ми.

— Не е за вярване — поде той, продължавайки да следи с уморен поглед уличното движение. — Имало наводнение в Сохо, чули сте за това, нали, а Карлос каза, че някои улици около сградата на ООН били блокирани.

Наблюдавах мрачно тълпата работници, които слизаха от автобуса, прекосяващ града, навъсени като ято стършели. Може би щяхме да имаме повече късмет, ако отидехме няколко преки по-нататък, но и аз, и майка ми познавахме Голди достатъчно добре, за да знаем колко обиден ще бъде, ако си тръгнем. И точно тогава — така внезапно, че всички трепнахме — едно такси със запалена лампичка се отклони рязко и спря до нас, вдигайки вмирисаната вода от канавката във ветрилообразна пелена от пръски.

— Внимавайте! — каза Голди и отскочи встрани, когато таксито спря — и после, забелязал, че майка ми няма чадър, добави: — Чакайте — и тръгна към фоайето, където държеше колекция от изгубени и забравени чадъри в една месингова ваза до камината, за да ги раздава в дъждовни дни.

— Не — подвикна след него майка ми, бъркайки в чантата за мъничкия си сгъваем чадър на райета в бонбонени цветове, — не се безпокой, Голди, всичко е наред…