Читать «Щиглецът» онлайн - страница 77

Анди изкриви лице.

— В храма на Мелпомена — повтори той иронично.

Господин Барбър се обърна към него и го изгледа.

— Да, в храма на Мелпомена. Нещо забавно ли има в думите ми?

— Бих казал, че по-скоро прозвучаха пресилено.

— Е, аз не намирам в тях нищо пресилено. Със сигурност прабаба ти би се изразила точно така.

(Дядото на господин Барбър бил отхвърлен от доброто общество, защото взел за жена не много известната актриса Олга Осгуд.)

— Точно това искам да кажа и аз.

— А как трябва да се изразя според теб?

— Всъщност, татко, онова, което по-скоро искам да знам, е кога за последен път си видял употреба на морска сигнализация в която и да било театрална постановка.

— В „Саут Пасифик“ — отвърна незабавно господин Барбър.

— С изключение на „Саут Пасифик“.

— Отказвам се да споря.

— При това се съмнявам, че ти или мама сте гледали някога „Саут Пасифик“.

— За Бога, Анди.

— Е, дори да сте гледали постановката. Един пример не е достатъчен, за да докаже правотата ти.

— Няма да продължавам този абсурден разговор. Хайде, Тио.

vii.

Оттогава нататък започнах да полагам особени усилия да се представя като образцов гост: сутрин си оправях леглото; никога не пропусках да кажа „моля“ и „благодаря“, и да направя всичко, което според мен майка ми би искала да направя. За съжаление домакинството на семейство Барбър не беше от тези, в които човек би могъл да покаже благодарността си, грижейки се за по-малките деца или помагайки в миенето на съдовете. Като се започне с жената, която идваше да се грижи за растенията — потискащо задължение, тъй като поради недостига на светлина в апартамента повечето растения умираха и личната асистентка на госпожа Барбър, чиито основни задължения се свеждаха като че ли до пререждане на гардеробите и на колекцията порцелан, домакинският персонал наброяваше около осем души. (Когато веднъж попитах госпожа Барбър къде е пералнята, тя ме изгледа така, като че ли бях поискал луга и свинска мас, за да сваря сапун).

Но въпреки че не изискваха нищо от мен, усилията да се вградя в това безупречно и сложно домакинство ме излагаха на огромно психическо напрежение. Отчаяно се стремях да се слея с общия фон да се плъзгам невидим сред псевдокитайските декорации като риба в коралов риф — и все пак стотици пъти дневно привличах към себе си нежелано внимание: с това, че ми се налагаше да питам за всяка дреболия, било то за кърпа за лице, лейкопласт или острилка; с това, че нямах ключ и се налагаше да звъня всеки път, когато се прибирах и излизах — дори с добронамерените си опити да оправям леглото си сутрин (госпожа Барбър ми обясни, че е по-добре да оставя Иренка или Есперанса да го оправят, защото имали повече опит и се справяли по-добре с ъглите). Отваряйки една врата, счупих орнаментираното връхче на една старинна закачалка; два пъти задействах неволно алармената инсталация; и дори се озовах една нощ в спалнята на господин и госпожа Барбър, докато се лутах, търсейки банята.