Читать «Щиглецът» онлайн - страница 75

Не отговорих. Беше ясно, че никога не е виждал дядо Декър и Дороти. Макар че аз самият не ги бях виждал много пъти, основното нещо, което си спомнях от срещите ни, беше пълната липса на чувство за кръвна близост, безразличието в погледите, които спираха върху мен, сякаш бях някакво случайно хлапе, озовало се по погрешка там на излизане от мола. Перспективата да заживея с тях беше буквално невъобразима и аз тормозех паметта си с опити да измъкна от нея нещо за последното ми посещение в дома им — но нямах особен успех, защото тогава бях седем или осемгодишен. Помнех, че по стените имаше избродирани на ръка поговорки в рамки, както и някакво съоръжение на кухненския плот, в което Дороти сушеше плодове и зеленчуци. По едно време — след като дядо Декър ми беше изревал да не пипам с лепкавите си ръчички електрическото му влакче — баща ми бе излязъл да пуши навън (беше зима) и не бе влязъл обратно в къщата. „Боже Господи!“, бе казала майка ми, когато потеглихме отново с колата (идеята да се запозная с родителите на баща си беше нейна), и след това така и не отидохме там отново.

Няколко дни след като се бе получило предложението да бъда настанен в „Холидей Ин“, в дома на семейство Барбър се получи картичка за мен. (Казано между другото: нередно ли е да си мисля, че Боб и Дороти, както се бяха подписали, трябваше по-скоро да вдигнат телефона и да ми се обадят? Или дори да се качат в колата си и да дойдат в града, за да ме видят? Но те не направиха нито едно от двете неща — не че бях очаквал да долетят при мен, надавайки съчувствени възгласи, но все пак щеше да е мило, ако ме бяха изненадали с някой малък, нетипичен израз на привързаност).

Всъщност картичката беше от Дороти (името „Боб“, очевидно написано с нейния почерк, беше добавено допълнително в малкото пространство след собственото й име — явно се беше сетила със закъснение). Интересното беше, че пликът като че ли бе отварян на пара и след това залепен отново — дали го бе направила госпожа Барбър? или социалните работници? — но текстът на картичката бе написан несъмнено с отвесния европейски почерк на Дороти, който познавахме от пристигащите веднъж годишно у дома коледни картички, почерк, който — както бе отбелязал веднъж баща ми — би изглеждал по-добре на таблото пред ресторант „Ла Гулю“, където се изписваха с тебешир рибните специалитети на деня. Отпред на картичката се виждаше лале с клюмнала главичка, а надписът отдолу гласеше „Край няма“.

От малкото, което помнех за нея, знаех, че Дороти не си хаби думите напразно, и случаят с тази картичка не правеше изключение. След сърдечното встъпление — съжалявала за трагичната ми загуба и мислела за мен в тези дни на скръб — тя предлагаше да ми изпрати автобусен билет за Удбрайър, Мериленд, като същевременно споменаваше някакви неясни здравословни проблеми, които не давали възможност на нея и дядо Декър „да отговарят на изискванията“ за хора, които да поемат грижата за мен.