Читать «Щиглецът» онлайн - страница 79

Бях прекалено уплашен, за да я попитам какво разбира под „такъв един вид“; а когато влязох плахо при госпожа Барбър, за да разбера какво ще каже тя по въпроса, се оказа, че тя е заета.

— Извинявай — каза го, без да ме погледне, — имаш ли нещо против да поговорим за това по-късно?

След половин час щяха да запристигат гостите, сред тях един прочут архитект и прочут балетист от нюйоркския балет; тя нервничеше, защото закопчалката на колието й беше нестабилна, а и климатикът не работеше, както трябва.

— Неприятности ли ще имам?

Изтърсих го, без да съзнавам какво говоря. Госпожа Барбър се закова на място.

— Тио, не ставай смешен — отвърна тя. — Бяха много мили, много деликатни, просто не мога да ги оставя да се навъртат тук точно сега. Появиха се, без да се обадят предварително по телефона. Така или иначе, обясних им, че моментът не е подходящ, което те, разбира се, забелязаха и сами — тя посочи служителите от кетъринга, които шетаха насам-натам и техника, стъпил на стълба, който надничаше във вентилационната шахта, светейки си с фенерче. — Хайде, бягай. Къде е Анди?

— Ще се прибере след час. За часа по астрономия ги заведоха в планетариума.

— Е, ядене има в кухнята. Нямам много излишни тарталети, затова пък можете да ядете колкото си искате от малките сандвичи. А след като разрежат тортата, нямам нищо против да си вземете и от нея.

Говореше така безгрижно, че три дни по-късно, когато посетителите дойдоха да ме търсят в час по геометрия, аз бях забравил напълно за тях — единият млад, другият — по-възрастен, безлично облечени, те почукаха учтиво на отворената врата.

— Може ли да се видим с Тиодор Декър? — обърна се по-младият мъж с черти на италианец към господин Боровски, докато по-възрастният оглеждаше добродушно класната стая.

— Искаме само да поговорим с теб, нали нямаш нищо против? — каза по-възрастният, докато вървяхме към всяващата страх стая за разговори, където щеше да се проведе срещата с господин Биймън и майка ми в деня, когато тя загина. — Не се плаши.

Беше чернокож, с много тъмен цвят на кожата и сива козя брадичка — изглеждаше суров, но и симпатичен, като готино ченге от телевизионен сериал. — Просто се опитваме да възстановим много събития от онзи ден и се надяваме ти да можеш да ни помогнеш.

Първоначално се бях стреснал, но когато той каза „Не се плаши“, му повярвах — докато не отвори вратата на стаята. Там седяха моето проклятие, господин Биймън, наперен както винаги, с костюм с жилетка и часовник на верижка; Енрике, социалният работник; госпожа Суонсън, училищният психолог (същата, която ми беше казала, че ще се почувствам по-добре, ако замерям някое дърво с ледени кубчета); Дейв, психиатърът, както обикновено с черни джинси „Ливайс“ и черно поло — и най-неочакваното — госпожа Барбър, с обувки с високи токчета и перленосив костюм, който изглеждаше така, сякаш струваше повече от месечните заплати на всички останали, които се бяха събрали в тази стая, взети заедно.

Паниката сигурно се бе изписала ясно на лицето ми. Може би нямаше да бъда чак толкова уплашен, ако разбирах малко по-ясно нещо, което по онова време не осъзнавах докрай: че бях малолетен и че ако бях подложен на официален разпит, присъствието на родител или настойник бе задължително — именно затова бяха повикани всички, за които най-общо се приемаше, че защитават интересите ми. Но единственото, което разбрах, когато видях всички тези хора и касетофона насред масата, беше, че някакви официални лица са се събрали, за да решат съдбата ми и да се разпоредят с мен така, както намерят за добре.