Читать «Щиглецът» онлайн - страница 73

По лицето й трепна едва забележимо съчувствие.

— Това не бива да те разстройва — каза тя. — Така или иначе, няма нужда да се безпокоиш. Уредено е да останеш при нас за още няколко седмици, най-малкото, докато свърши учебната година. Всички са единодушни, че така ще е най-добре. Между другото — допълни тя, привеждайки се към мен, — този пръстен е прекрасен. Семейна скъпоценност ли е?

— Ъъ, да — отвърнах. Сам не можех да си обясня защо, но бях започнал да нося пръстена на стареца почти постоянно със себе си. Най-често го държах в джоба на сакото си и постоянно си играех с него, но от време на време го слагах на средния си пръст и го носех, макар да ми беше широк и малко да се въртеше.

— Интересно. От семейството на майка ти или на баща ти?

— На майка ми — отвърнах след кратко мълчание. Не ми се нравеше посоката, която вземаше разговорът.

— Може ли да го видя?

Свалих пръстена и го пуснах в шепата й. Тя го вдигна към лампата и каза:

— Прелестно. Карнеол. И тази гравировка — гръко-римски период? Или е семеен герб?

— Мм, герб, струва ми се.

Тя се вгледа в митичния звяр, оголил нокти.

— Прилича на сфинкс — а може и да е крилат лъв — тя обърна пръстена на една страна в светлината и се взря във вътрешността му. — Ами този гравиран надпис?

Озадаченото ми изражение я накара да се намръщи.

— Не ми казвай, че никога не си го забелязвал. Чакай малко — тя стана, отиде до писалището, което имаше множество чекмедженца и открити отделения за писма, и се върна с една лупа. — Това ще свърши по-добра работа от очилата ми за четене — каза тя и загледа пръстена през лупата. — Този стар, калиграфски шрифт е труден за разчитане — приближи лупата до пръстена, после я отдалечи. — Блакуел. Това говори ли ти нещо?

— Ами… — всъщност в съзнанието ми се мерна нещо, нещо, което не можеше да бъде облечено в думи, но мисълта отлетя, изпари се, преди да добие плът.

— Виждам и гръцки букви. Много интересно — тя пусна пръстена обратно в ръката ми и добави: — Пръстенът е стар — личи по патината на камъка и по това колко е изтрита халката — виждаш ли? Някога, по времето на Хенри Джеймс, американците купували от Европа подобни камеи с антични изображения, и поръчвали да им правят от тях пръстени — сувенири от Голямата обиколка на Европа.

— Щом те не ме искат, къде ще трябва да отида?

За миг госпожа Барбър като че ли се стъписа. Но почти незабавно се съвзе и отвърна:

— Е, на твое място не бих се безпокоила за това сега. Вероятно най-добре за теб ще е да останеш тук още известно време и да завършиш учебната година, не е ли така? Освен това — тя посочи с глава — внимавай с пръстена и гледай да не го загубиш. Виждам колко ти е широк. Може би ще предпочетеш да го прибереш някъде на сигурно място, вместо да го носиш така.

vi.

Но аз продължих да го нося. Или — по-скоро — пренебрегнах съвета й да го скрия на сигурно място, и продължих да го държа в джоба си. Чувствах тежестта му, когато го поставях на дланта си; когато сключех пръсти около него, златото се затопляше от ръката ми, но гравираният камък оставаше хладен. Неговата тежест и старинност, смесицата от солидност и блясък ми действаха успокояващо; ако насочех достатъчно съсредоточено вниманието си към него, той имаше странната власт да ми дава опора в сегашното ми нестабилно състояние, да ме изолира от околния свят, но въпреки това не ми беше приятно да мисля за начина, по който се бях сдобил с него.