Читать «Щиглецът» онлайн - страница 72

Приемах учтиво всички тези съвети, със застинала усмивка, обзет от упорито усещане за нереалност. Мнозина възрастни сякаш приемаха това вцепенение като добър признак; спомням си особено как господин Биймън (англичанин с прекалено превзето произношение, който носеше някакъв тъп шофьорски каскет от туид и когото съвсем неоснователно бях започнал да ненавиждам, приемайки го като един от факторите, довели до смъртта на майка ми) ме поздрави за зрялата ми реакция и ме уведоми, че се справям „страхотно“ с положението. Може и наистина да съм се справял страхотно, не знам. Сигурно е, че не ревях на глас и не разбивах с юмруци прозорците, не правех нито едно от нещата, които според мен вършеха хората, когато се чувстваха така, както се чувствах аз. Но понякога, неочаквано, скръбта ме връхлиташе на вълни, които ме оставяха без дъх; а когато вълните се оттеглеха, установявах, че виждам около себе си отблъскваща разруха, пустота, осветена от толкова ярка и мъчителна светлина, че почти не ми оставаха спомени от времето, когато светът не е бил мъртъв.

v.

Честно казано, дядо ми Декър и жена му бяха последното, което занимаваше мислите ми, и толкова по-добре, защото социалните работници не успяваха да ги открият с помощта на оскъдните данни, получени от мен. После госпожа Барбър почука един ден на вратата на Анди и каза:

— Тио, може ли да поговорим?

Нещо в тона й подсказваше, че има лоши новини, макар че точно сега ми бе трудно да си представя как положението би могло да се влоши. Когато седнахме в дневната — край един трифутов букет от напъпила върба и клонки, обсипани с ябълков цвят, току-що донесен от цветарския магазин — тя кръстоса крака и каза:

— Обадиха се от социалните служби. Свързали са се с баба ти и дядо ти. За съжаление се оказало, че баба ти е зле.

За миг не можах да съобразя.

— Дороти ли?

— Ако така я наричаш, да.

— О, тя всъщност не ми е истинска баба.

— Разбирам — отвърна госпожа Барбър с тон, по който личеше, че не разбира и няма желание да разбере. — Така или иначе, тя не е добре — някакво заболяване на гърба, доколкото разбрах — и дядо ти се грижи за нея. Което означава, че, разбираш ли, убедена съм, че те съжаляват, но казват, че не е удобно да отидеш при тях точно сега. Най-малкото, не и в дома им — допълни тя, когато аз не казах нищо. — Предложиха да плащат, за да живееш временно в хотел на „Холидей Ин“, който се намирал близо до къщата им, но това изглежда малко непрактично, нали?

В ушите си чувах неприятно жужене. Докато седях така, под нейния спокоен, леденосив поглед, по някаква причина се срамувах от себе си. Толкова се страхувах да не ме изпратят при дядо Декър и Дороти, че ги бях пропъдил почти напълно от съзнанието си, но съвсем различно бе да разбера, че те не ме искат.