Читать «Щиглецът» онлайн - страница 600

И колкото и ужасно да звучи това, аз го разбирам. Не можем да избираме какво да искаме и какво да не искаме, и това е суровата, самотна истина. Понякога искаме онова, което искаме, дори да съзнаваме, че то ще ни убие. Не можем да избягаме от себе си. (Едно признавам на баща ми — той поне се беше опитал да поиска разумното — майка ми, чантата с документи, мен — преди да побеснее напълно и да побегне от него.)

И колкото и да ми се иска да повярвам, че има някаква истина отвъд илюзията, започнах да се убеждавам, че отвъд илюзията няма истина. Защото между „реалността“ от една страна и момента, в който съзнанието докосва реалността, има едно междинно пространство, краят на дъгата, където се ражда красотата, където две различни плоскости се преливат една в друга и се смесват, давайки ни онова, което животът не ни дава: и това е пространството, обитавано от изкуството, пространството, обитавано от магията.

А аз бих добавил — обитавано и от любовта. Или по-скоро тази междинна зона илюстрира противоречието, залегнало в основата на любовта. Погледнато отблизо: осеяна с лунички ръка, притисната към черно палто, жаба-оригами, килната на една страна. Отстъпиш ли назад, незабавно възниква илюзията: по-истинска от живота, безсмъртна. Самата Пипа е играта между тези две неща, едновременно любов и не-любов, има я и я няма. Снимки по стената, смачкан чорап под леглото. Моментът, когато посегнах да махна едно пухче от косата й, а тя се разсмя и избегна докосването ми. И също както музиката е разстоянието между нотите, също както красотата на звездите се крие в разстоянието между тях, също както, когато слънцето докосне дъждовните капки под определен ъгъл, опасва с пъстроцветна лента небето — така и пространството, в което съществувам аз и искам да продължа да съществувам, и честно казано, се надявам и да умра в него, е именно това междинно разстояние, в което отчаянието се пречупи в чистата различност и създаде нещо по-висше.