Читать «Щиглецът» онлайн - страница 599

И постоянно, след Амстердам, който бе всъщност моят Дамаск, спирката по пътя, белязана с апогея на моето обръщане — може би така би трябвало да се опише — аз продължавам да се вълнувам дълбоко от преходността, въплътена в хотелите, не по някакъв елементарен туристически начин, а с почти трансцендентална пламенност. Някъде през октомври, всъщност беше около Деня на мъртвите, бях отседнал в един крайморски хотел в Мексико, където вятърът издуваше пердетата из коридорите, а стаите имаха имена на цветя. Стая „Азалия“, стая „Камелия“, стая „Олеандър“. Пищност и великолепие, полъх на морски бриз в коридорите, които сякаш водеха към вечността, и всяка стая имаше врата с различен цвят. Божур, глициния, роза, пасифлора. И кой знае — може би именно това ни чака в края на пътя, величие, което не можем да си представим до мига, когато прекрачим прага и се взрем, обзети от удивление, когато Бог най-сетне свали ръце от очите ни и ни каже: „Погледни!“

[„Минавало ли ти е някога през ум да сложиш край на всичко?“ попитах по време на една скучна част от „Животът с прекрасен“, разходката с Дона Рийд на лунна светлина, докато седях в Антверпен и наблюдавах как Борис, с помощта на лъжичка и вода, отмервана с капкомер, си забърква, както казваше той, „дозичка“.

Остави ме на мира! Ръката ме боли! Той вече ми беше показал кървавата линия, почерняла по краищата, врязана дълбоко в бицепса му. Нека стрелят по теб по Коледа, да те видим тогава как ще седиш и ще гълташ само аспирини!

Да, но все пак е лудост да го правиш така.

Е — можеш да вярваш, може да не вярваш — за мен това не е кой знае какъв проблем. Правя го само по специални поводи.

Чувал съм подобни приказки и преди.

Е, такава е истината. Засега ползвам рядко. Познавам хора, които си бият рядко доза, вече три-четири години, и са си съвсем наред, стига да не го правят по-често от два-три пъти месечно. Освен това, каза благоразумно Борис — синята светлина от екрана проблясваше по лъжичката — нали така и така съм алкохолик. Злото е сторено, и толкова. Ще пия, докато умра. Ако нещо стане причина за смъртта ми — той посочи с глава бутилката „Русский стандарт“ на ниската масичка — ще е това. Казваш, че никога не си си инжектирал нищо?

Вярвай ми, и с останалите начини имах достатъчно проблеми.

Да, това поставя тежка стигма, буди страх, разбирам. Що се отнася до мен — честно, в повечето случаи предпочитам да смъркам — в клубове, ресторанти, когато обикалям насам-натам, е много по-лесно да се отбиеш в тоалетната и да смръкнеш малко. А този начин — винаги копнееш за него. И на смъртното ми легло ще копнея за доза. По-добре никога да не започваш. Въпреки че… наистина е много дразнещо да гледаш някакъв тиквеник да седи, да пуши крек с лула и да обяснява колко мръсно и несигурно нещо е спринцовката, и че никога не би го ползвал, разбираш ли — като че ли е кой знае колко по-разумен от теб.

А ти защо започна?

Защо започват хората? Приятелката ми ме беше зарязала. Онази, с която ходех тогава. Исках да се държа лошо и самоунищожително, ха. Е, желанието ми се изпълни.

Джими Стюарт с пуловер с емблемата на университета си. Сребриста луна, треперещи гласове. Момичета от Бъфало, излезте тази вечер, излезте тази вечер. А защо тогава не спреш?, попитах.

Защо да спирам?

Наистина ли трябва да обяснявам защо?

Ясно, но ако не ми се иска?

Но ако наистина можеш да спреш, защо да не спреш?

От меч живееш, от меч умираш, отбеляза рязко Борис и натисна с брадичка копчето на много професионален на вид турникет, докато навиваше ръкава си нагоре.]