Читать «Щиглецът» онлайн - страница 597

И аз се надявам, че тук, или поне в начина, по който аз възприемам картината, се крие и една по-голяма истина за страданието — макар да съм започнал да съзнавам, че единствените истини, които ме вълнуват, са онези, които не разбирам и не мога да разбера. Онова, което е загадъчно, многозначно, необяснимо. Онова, което не можеш да вградиш в разказ, което няма своя история. Проблясъците от светлина по едва видимата верижка. Петно слънчева светлина върху жълта стена. Самотата, която отделя всяко живо същество от друго живо същество. Скръбта, неделима от радостта.

Защото — какво би било, ако точно този, специално този щиглец (а той е много специален) не е бил пленен или роден в плен, ако не живееше в нечий дом, където художникът Фабрициус е могъл да го види? Няма как той да е разбирал защо е принуден да води такъв мъчителен живот: стряскан от шумовете (така си го представям аз), тормозен от дима, от лая на кучетата, миризмите от готварницата, дразнен от пияници и деца, привързан така, че може да литва само дотам, докъдето позволява късата верижка. И все пак достойнството му е разбираемо дори за едно дете: една капчица смелост, само перца и крехки кости. Не е плах, дори не е лишен от надежда, стои уверено и не отстъпва. Отказва да се скрие от света.

И мислите ми се въртят все повече около този отказ да отстъпиш. Защото, независимо от това, което казва един или друг, независимо от това колко често и колко убедително ми го казват, никой никога няма да успее да ме убеди, че животът е някаква великолепна наслада, която те изпълва с удовлетворение. Защото ето каква е истината — животът е истинска катастрофа. Основните факти на съществуванието — опитите ни да се издържаме, да намерим приятели, и всичко останало, което вършим — са катастрофа. Забравете тези смехотворни глупости в духа на „Нашият град“, които всички повтарят: чудото, въплътено във всяко новородено бебе, радостта, която доставя едно простичко цвете, „Живот, не можем да осъзнаем цялата ти прелест“ и така нататък. За мен — и аз ще повтарям това упорито, до смъртта си, докато забия нихилистичния си нос в земята и вече нямам сили да го казвам: по-добре да не се раждаш, отколкото да се озовеш в тази помийна яма. В това бунище, пълно с болнични легла, ковчези и разбити сърца. Без освобождение, без право на обжалване, без право на „поправка“, както казваше Ксандра, път, който води единствено към старостта и раздялата, и никакъв друг изход освен смъртта. [„Трябва ни бюро жалби!“, така, спомням си, ми натякваше Борис, когато един следобед у тях се бяхме насочили към объркано-метафизичния въпрос защо майките ни, защо именно те — ангели, богини — е трябвало да умрат? докато бащите ни бяха живи и здрави, пиеха до безпаметство, влачеха се сред неразбория, и упорито продължаваха да се тътрят напред, сеейки хаос и безпорядък, във видимо цветущо здраве? „Взели са не онези, които е трябвало да вземат! Допусната е грешка! Всичко е нечестно! На кого да се оплачем сред цялата тази свинщина? Кой отговаря за всичко тук?“]