Читать «Щиглецът» онлайн - страница 596

Но какво говори картината за самия Фабрициус? Не казва нищо за религиозна, любовна или семейна обвързаност; нищо за наличие или отсъствие на гражданско съзнание, професионални амбиции или преклонение пред властта и богатството. Долавя се само биенето на едно малко сърчице и самотата, огряната от слънцето стена и съзнанието, че няма път за бягство. Време, което не се движи, време, което не може да бъде наречено време. И там, пленен в сърцето на светлината, стои малкият затворник и не трепва. Спомням си нещо, което бях чел за Сарджънт: как, когато рисувал портрети, Сарджънт винаги търсел животното, което се крие в модела му (склонност, която, след като вече имах повод да я търся, откривах навсякъде в работите му: дългите лисичи муцуни и заострените уши на неговите богати наследници, щръкналите като на заек зъби на интелектуалците и лъвските муцуни на индустриалните магнати, пухкавите деца, ококорили очи като бухалчета). А в този уверено рисуван портрет не може да не видиш човешкото у щиглеца. Раним, но запазил достойнство. Един затворник се взира в друг.

Но кой би могъл да знае какъв е бил замисълът на Фабрициус? Не са оцелели достатъчно негови работи, та дори да се опитваме да гадаем. Птичката се взира в нас. Не е идеализирана, не са й придадени човешки черти. Тя си е птица. Бдителна и примирена. Няма поука от историята. Няма извод. Има само двойна бездна — онази между художника и пленената птица и другата, между запечатания от него образ на птицата и начина, по който го виждаме ние, векове по-късно.

Да, познавачите може да се вълнуват от модерния рисунък и начина, по който е ползвана светлината, от историческата значимост и уникалната стойност на творчеството на фламандските майстори. Но това не вълнува мен. Както бе казала майка ми преди толкова много години, майка ми, която бе обикнала картината просто защото бе видяла нейна репродукция в книга, която взела като дете от библиотеката на окръг Команчи: не е важна значимостта. Историческата стойност я умъртвява. През тези непреодолими разстояния — между птицата и художника, между художника и зрителя — аз чувам съвсем ясно онова, което ми казва картината, онова „Ей, ти!“ от ъгъла, както беше го описал Хоуби, долитащо през делящите ни четиристотин години, и то е нещо много специално и лично. Долавям го в окъпаното в светлина пространство, в ударите на четката, които художникът ни позволява да видим, да видим отблизо, като това, което са в действителност — пигментни петънца, дело на човешка ръка, виждаме сякаш как космите на четката преминават по платното — а после, от разстояние, виждаме чудото, или шегата, както бе казал Хорст, въпреки че всъщност то е и едното, и другото, процесът на преображение на материята, в който боята е боя, но същевременно и пера, и кости. В тази точка действителността се пресича с идеала, шеговитото, става сериозно, а сериозното се превръща в шега. Вълшебната точка, в която всяка идея и нейната противоположност са еднакво верни.