Читать «Щиглецът» онлайн - страница 570

— За Бога!

— Потър — изпъшка той, — ама и ти си голяма работа. По-лош си от жена. „Бързо, бързо.“ „Ставай, тръгвай.“ Не прочете ли съобщенията ми?

— Какво?

Борис, който протягаше ръка към чашата си, застина на място. После хвърли бързо поглед към пода и аз изведнъж осъзнах много ярко присъствието на чантата му до стола.

Борис почука развеселено с нокътя на палеца по предните си зъби.

— Давай.

Думите увиснаха над останките от закуската. Разкривени очертания в сребърния купол на капака върху металното блюдо.

Вдигнах чантата и се изправих; усмивката му изчезна, защото аз тръгнах към вратата.

— Чакай! — каза той.

— Какво да чакам?

— Няма ли да я отвориш?

— Виж какво… — познавах се прекалено добре и си нямах доверие; не биваше да се бавя, нямаше да допусна едно и също нещо да се повтори два пъти…

— Какво правиш? Къде отиваш?

— Ще отнеса това долу. За да го заключат в сейфа — не знаех дали в хотела изобщо има сейф, знаех само, че не искам картината да бъде близо до мен — беше на по-сигурно място при непознати, в някое гардеробно помещение, където и да било. Освен това имах намерение да се обадя в полицията в мига, когато Борис си тръгнеше, но не по-рано; нямаше смисъл да го въвличам в това.

— Но ти дори не отвори чантата! Дори не знаеш какво има вътре!

— Чух вече.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Може би не искам да знам какво има вътре.

— О, така ли? А може пък да искаш. Не е онова, което си мислиш, че е — допълни той малко злорадо.

— Не е?

— Не е.

— А откъде знаеш какво си мисля, че е?

— Разбира се, че знам какво мислиш, че е! И грешиш. Съжалявам. Но — той вдигна ръце — вътре има нещо много, много по-добро.

— По-добро?

— Да.

— Как може да е по-добро от…

— Просто е така. Много, много по-добро. Налага се да ми повярваш. Отвори и виж — каза той, кимвайки рязко към чантата.

— Какво е това? — попитах, след като бях мълчал зашеметено около трийсет секунди. Вдигнах една тежка като тухла пачка от банкноти по сто долара; после още една.

— Това съвсем не е всичко — и той потри тила си с длан. — Само малка част.

Погледнах чантата, после него.

— Част от какво?

— Е — той се усмихна самодоволно, — реших, че ефектът ще е по-драматичен, ако донеса пари в брой, нали?

От съседната стая долитаха приглушено репликите от някакъв комедиен сериал, точно отмерения, записан смях.

— Каква хубава изненада за теб! Имай предвид, това не е всичко. Реших да е в долари, за да ти е по-удобно, когато се прибереш. Горе-долу толкова, колкото беше сумата, с която дойде — даже малко повече. Всъщност още не са платили — не е пристигнал превод. Но се надявам да стане скоро.

— Те? Кои не са платили? Какво не са платили?

— Тези пари са мои. Мои, лични. От домашния ми сейф. Отбих се в Антверпен, за да ги взема. По-приятно е така — по-приятно за теб, като отвориш чантата, нали? Истинска коледна сутрин, хо-хо-хо, нали? Но ще получиш още много.

Прехвърлях купчината пари и оглеждах пачките, после ги връщах обратно. С бандероли, направо от „Ситибанк“.