Читать «Щиглецът» онлайн - страница 572

— Или всъщност можеш да си вървиш. Така ще е по-добре.

— Мартин беше дявол. У него нямаше нищо човешко. Вината не беше негова. Нямаше никакви чувства, разбираш ли? Знам, че Мартин е причинявал на разни хора много по-лоши неща от това просто да ги застреля. Не в нашия случай — каза той припряно, махвайки с ръка, като че ли около това се въртеше цялото недоразумение, — нас той щеше да застреля просто защото се чувстваше задължен, не поради другото, поради извратеността и злото у него. Но беше ли Мартин добър човек? Беше ли изобщо истинско човешко същество? Не. Не беше. А и Фритс не беше цвете. Така че — цялото това твое разкаяние, терзанията ти — трябва да ги видиш в по-различна светлина. Трябва да видиш извършеното от теб като героизъм в името на едно по-висше благо. Не може постоянно да виждаш живота в такива мрачни краски, нали разбираш, много лошо ти се отразява.

— Мога ли да ти задам само един въпрос?

— Колкото поискаш.

— Къде е картината?

— Виж какво… — Борис въздъхна и отклони поглед. — Това беше най-доброто, което можах да направя. Знам колко много искаше да си я върнеш. Но не мислех, че ще се разстроиш толкова от това, че няма да я имаш.

— Може ли просто да ми кажеш къде е?

— Потър… — той постави ръка на сърцето си — съжалявам, че се разгневи толкова. Не го очаквах. Но нали ти каза, че и без това не възнамеряваш да я задържиш. Искаше да я върнеш. Нали така каза? — допълни той, защото аз продължавах да го гледам вторачено.

— В какъв смисъл това е най-доброто, по дяволите?

— Е, ще ти обясня! Ако млъкнеш и ме оставиш да говоря! Вместо да беснееш, да се мяташ напред-назад с пяна на устата и да разваляш Коледата и на себе си, и на мен!

— За какво говориш?

— Идиот — той почука по слепоочието си с кокалчетата на свитите си пръсти. — Откъде според теб са дошли тези пари?

— Как бих могъл да знам, мамка му?

— Това са парите от наградата!

— Награда?

— Да! За откриването на картината!

Трябваше да измине малко време. Стоях прав. Наложи се да седна.

— Сърдиш ли се? — попита предпазливо Борис.

Гласове в коридора. Отраженията на мътната зимна светлина по месинговата стойка на лампата.

— Мислех, че ще се зарадваш. Не се ли радваш?

Но аз все още не се бях съвзел достатъчно, за да проговоря. Можех само да се взирам втрещено в него.

Забелязал изражението ми, Борис отметна косата от лицето си и се разсмя.

— Ти сам ми даде идеята. Мисля, че не съзнаваше колко е добра! Гениална! Ще ми се сам да се бях сетил. „Обади се на ченгетата от отдела за откраднати произведения на изкуството! Обади се на тях!“ Откачена история! Така си мислех първоначално. Ти си малко куку на тази тема, ако трябва да бъдем съвсем честни. Само че… — той сви рамене, — последва поредица от неблагополучни събития, както сам отлично знаеш, и след като се разделихме с теб на моста, аз се обадих на Чери, какво да правим, какво да правим, известно време кършихме ръце, после се поослушахме и… — той вдигна чашата си към мен — действително гениална идея! Защо е трябвало да се съмнявам в теб? Когато и да било? Ти си мозъкът зад всичко това от самото начало! Докато аз съм бил в Аляска — където трябваше да ходя пет мили пеш до бензиностанцията, за да си открадна един десерт „Нестле“ — виж какво направи ти. Душата на делото! Защо трябваше да се усъмня в правотата ти? Защото, като се замислих, видях — той вдигна ръце, — че си прав. Кой би помислил? Повече от милион долара награда за твоята картина! И то дори не за връщане на самата картина, а за информация, довела до откриването й! Никакви въпроси! Пари в брой, чисти, необременени!