Читать «Щиглецът» онлайн - страница 569
Дона Тарт
Пастет. Хайвер. Коледен хляб. Въпреки всичко аз също бях гладен и решавайки да бъда благодарен за мига и за храната пред себе си, започнах също да се храня, така че известно време и двамата мълчахме.
— По-добре ли се чувстваш? — попита той след малко, поглеждайки към мен. — Изтощен си. — Взе си още сьомга. — Има някакъв лош грип, и Шърли го прихвана.
Мълчах. Едва бях започнал да осъзнавам за себе си факта, че той е тук, в стаята, с мен.
— Мислех, че си излязъл с някое момиче. Е, ето къде бяхме ние с Гюри — продължи той, когато аз не отговорих. — Бяхме във Франкфурт. Да… това знаеш. Ама че луда история беше! Но… — той допи шампанското, отиде до минибара и клекна, за да види какво има в него.
— Паспортът ми у теб ли е?
— Да, паспортът ти е у мен. Брей, хубаво вино има тук! И тези симпатични бутилчици „Абсолют“!
— Къде е?
— Ааа… — той се упъти с големи крачки към масата, с бутилка червено вино под мишница, понесъл и три бутилчици водка, които пъхна в кофичката с лед. — Ето ти го — измъкна паспорта от джоба си и го подхвърли небрежно на масата. — А сега — той седна отново — да вдигнем ли заедно тост?
Седях на ръба на леглото си, без да мърдам, с чинията с недоядена храна в скута си. Паспортът ми.
В настъпилото дълго мълчание Борис се пресегна през масата и тракна със средния си пръст по ръба на чашата ми с шампанско, стъклото звънна остро, прозвуча като почукването с лъжичка по чашата, когато дойде време за тостовете.
— Мога ли да привлека за малко вниманието ви? — попита той иронично.
— Какво?
— Тост? — и наклони чашата си към моята.
Потърках с ръка челото си.
— И за какво?
— Моля?
— За какво точно смяташ да вдигнеш тост?
— Коледа? Божията милост? Става ли?
Колкото по-дълго ставаше мълчанието между нас, макар и не точно враждебно, толкова повече то придобиваше отчетлива, заплашваща да излезе извън контрол отсянка на гняв. Най-сетне Борис се облегна отново на стола си, посочи с глава чашата ми и каза:
— Неприятно ми е да настоявам, но когато приключиш да се блещиш в мен, може би ще…
— Трябва да си изясня всичко това рано или късно.
— Кое?
— Предполагам, че ще трябва да си го изяснявам дълго време в мислите си. Няма да е лека задача. Разбираш ли, това — тук, другото — там. На две различни купчини. А може би дори три.
— Потър, Потър, Потър… — каза той с приятелски, леко пренебрежителен тон и отново се приведе напред, — глупак си ти. Не си способен да изпиташ благодарност, не цениш красотата на мига.
— Неспособен да изпитам благодарност. Смятам да пия за това.
— Какво? Нима не помниш онази наша единствена щастлива Коледа? Щастливите отминали дни? Които няма да се върнат никога? Баща ти — той замахна нашироко с ръка — на масата в ресторанта? Великолепната вечеря, радостта ни? Щастливото посрещане на празника? Не почиташ ли този спомен в сърцето си?