Читать «Щиглецът» онлайн - страница 555

В минибара имаше бутилка изстудено бяло вино. Защо не? Допих остатъка от джина и отпуших виното, обзет от ликуваща решителност — почувствах глад, бяха заредили отново минибара със солени бисквити и ядки, но ефектът щеше да е по-добър на гладен стомах.

Облекчението беше огромно. Спокойно отхвърляне. Съвършена, съвършена наслада — да се откажеш от всичко. Открих радиостанция, която предаваше класическа музика — грегориански коледни песнопения, литургична меланхолия, не толкова мелодия, колкото неин призрачен коментар — и се запитах дали да не си напълня ваната.

Но това можеше да почака. На първо време издърпах чекмеджето на бюрото и намерих вътре папка с хартия за писма с логото на хотела. Сиви каменни стени на катедрала, минорен лад, хексакорди. Rex virginum amator. Заради температурата и плискащата се вода в канала, пространството около мен бе придобило постепенно призрачна двойственост, гранична зона, която бе едновременно хотелска стая и каюта в кротко полюшван от вълните кораб. Живот в открито море. Смърт от удавяне. Анди, когато бяхме деца, ми разказваше с тайнствения си марсиански шепот как по учебния телевизионен канал обяснявали, че Дева Мария закриля моряците, че една от защитните функции на розария се изразявала в това, че ако го четеш, никога няма да се удавиш. Maria Stella Maris. Мария, звезда на моретата.

Представих си Хоуби на полунощната литургия, коленичил на молитвения стол, в черния си костюм. Позлатата се изтрива по естествен път. По вратите на шкафовете, по капаците на бюрата често има многобройни дребни драскотини.

Вещите търсеха законния си притежател. Те имаха човешки черти. Можеха да мамят или да бъдат почтени, да бъдат съмнителни или добри.

Истински забележителните предмети не се появяваха току-така, от нищото.

Химикалката, осигурена от хотела, не беше много добра, искаше ми се да имам по-хубава, но пък хартията беше плътна, кремава. Четири писма. Онези до Хоуби и госпожа Барбър трябваше да бъдат по-дълги, те най-много заслужаваха да получат обяснение, а бяха и единствените хора, които наистина щяха да тъгуват, ако умра. Но щях да пиша и на Китси — за да я уверя, че няма вина за това. Най-късо щеше да бъде писмото до Пипа. Исках просто тя да знае колко много я обичам и да я уверя, че не бива да изпитва абсолютно никаква вина, задето не можеше да отвърне на любовта ми.

Но нямаше да кажа това. Исках да я обсипя с листенца от роза, не да изпратя отровна стрела. Важното бе тя да разбере какво щастие ми е доставила, по-очевидните неща щях да пропусна.

Когато затворих очи, ме връхлетяха с клинична яснота проблясъци от спомени, които треската докара незнайно откъде, сякаш светлината на сигнални ракети, изстрелвани над джунгла, озаряваше ярки, детайлни и заредени със сложни емоции сцени. Светлина се процеждаше на тънки жички, като струни на арфа, през капаците на прозорците в някогашния ни апартамент на Седмо Авеню, чувствах драскането на тръстиковите рогозки и виждах червената мрежа от отпечатъци, които те оставяха по ръцете и коленете ми, когато играех на пода. Онази оранжева официална рокля на майка ми с лъскавите неща по полата, които винаги се опитвах да докосна. Аламеда, икономката ни, мачка банани в стъклена купа. Анди ме поздравява по моряшки, преди да влезе с неуверената си походка в мрачното антре в апартамента на родителите си: „Слушам, капитане!“