Читать «Щиглецът» онлайн - страница 554

Черни птици. Оловносиви небеса, предвещаващи нещастие — като в картина на Егберт ван дер Пул.

Изправих се, запалих лампата на бюрото, залитайки в слабата й светлина с цвят на урина. Можех да чакам. Можех и да избягам. Но това не бяха толкова варианти на избор, колкото изпитания на издръжливостта: безполезните мятания и застивания на мишка в терариум, които само удължаваха напрежението и мъките й. Съществуваше и трети вариант: защото по различни причини бях убеден, че някой представител на консулството ще върне доста скоро повикването ми, ако оставех там съобщение, че съм американски поданик, извършил убийство, и че искам да се предам.

Акт на протест. Животът беше пустота и суета, беше непоносим. Нима му дължах някаква привързаност? Абсолютно никаква. Защо да не изпреваря съдбата? Да хвърля книгата в огъня и да приключа с всичко? Не виждах края на ужаса в настоящето, имаше достатъчно външен, реален ужас, който се съчетаваше с моя личен, ендогенен принос; и при наличието на достатъчно дрога (проверих в пликчето, бе останало по-малко от половината), с радост бих теглил една тлъста финална линия и бих полетял отвъд, в големия мрак на душите, сред експлозия от звезди.

Само че нямаше достатъчно дрога, за да бъда сигурен, че ще успея да се довърша. Не исках да похабя всичко, с което разполагах, за да си осигуря само няколко часа забвение и да се събудя отново в клетката си (или, което би било дори по-лошо, в холандска болница без паспорт). От друга страна, поносимостта ми беше спаднала и бях почти убеден, че ще се справя, ако първо се напия както трябва и след това глътна моето хапче за спешни случаи.