Читать «Щиглецът» онлайн - страница 550

— Защо не?

Опашката зад мен растеше.

— Защо? — попитах отново. — Това е напълно законен документ. Ползвам го вместо паспорт, когато пътувам със самолет в Щатите. Подписите съвпадат — казах, когато тя не отговори, — не виждате ли?

— Съжалявам.

— Искате да кажете — долавях отчаянието в гласа си; тя срещна очите ми с агресивно изражение, сякаш казваше предизвикателно, че е излишно да споря, — искате да кажете, че трябва да дойда пак тук довечера и отново да се наредя на такава опашка?

— Съжалявам, господине. Не мога да направя нищо за вас. Следващият, моля — отвърна служителката и погледна над рамото ми към човека зад мен.

Докато се отдалечавах — бутайки се и блъскайки се из тълпата, за да си проправя път, някой се обади зад мен:

— Хей! Хей, приятелю!

Първоначално, замаян след разговора на гишето за билети, реших, че си внушавам. Но после, когато се извърнах неловко, видях някакъв тийнейджър с лице като муцунка на пор, зачервени очи и бръсната глава, полюшващ се на пръстите на гигантските си кецове. Забелязал как плахо се стрелкаше погледът му насам-натам, реших, че той ще ми предложи фалшив паспорт, но вместо това той се приведе към мен и каза:

— Не се и опитвай.

— Моля? — попитах неуверено, хвърляйки поглед към полицайката, която стоеше на около два метра зад него.

— Слушай, приятел. Докато имах такова нещо, съм пътувал насам-натам стотици пъти, и нито веднъж не са ме проверявали. Но единствения път, когато го нямах, на път за Франция, ме затвориха, и още как, във френския имиграционен изолатор, дванайсет часа, дават гадна храна, държат се гадно, беше ужасно. Ужасна, мръсна килия в полицията. Вярвай ми — постарай се документите ти да бъдат в ред. Никакви номера няма да минат и в твоя случай.

— Да, ясно — отвърнах. Потях се в палтото си, което не смеех да разкопчея. Не смеех да смъкна и шала си.

Горещина. Главоболие. Докато се отдалечавах от момчето, чувствах как ме прогаря яростно впереният в мен поглед на охранителната камера; опитвах се да не изглеждам притеснен, докато се промъквах през тълпите, залитайки, замаян от температурата, мачкайки листчето с номера на американското консулство в джоба си.

Мина доста време, докато намеря телефонна кабина — чак в другия край на гарата, на място, пълно със съмнителни на вид тийнейджъри, насядали по пода на нещо като племенен съвет — а още повече време ми отне да разбера как точно да избера номера.

Заля ме жизнерадостен порой от думи на холандски. После ме поздрави приятен глас с американски акцент: говорите с американското консулство в Нидерландия, бихте ли искали да продължите разговора на английски? Още менюта, още опции. Натиснете 1 за това, 2 за другото, моля изчакайте обаждане на оператор. Следвах търпеливо указанията и стоях, вперил поглед в тълпата, докато не осъзнах, че може би не е толкова разумно да оставя хората да виждат лицето ми и не се обърнах към стената.

Телефонът звъня толкова дълго, че аз се откъснах от действителността, потъвайки в някаква мъгла, когато най-сетне чух някакво изщракване и се разнесе безгрижен американски глас, сякаш жената, с която говорех, доскоро си бе почивала на плажа в Санта Крус.