Читать «Щиглецът» онлайн - страница 483

xxxi.

Тъй като не виждах никаква причина да бъда с бистър разум на партито, се постарах да пийна добре, преди да тръгна натам, а в джоба на най-хубавия си костюм от „Търнбул и Асър“ бях пъхнал спасителна доза „оксиконтин“ за спешни случаи.

Клубът беше толкова красив, че тълпата гости започна да ме дразни, защото ми пречеше да оглеждам архитектурните детайли, окачените близо един до друг портрети — някои от които изключителни — и редките книги по лавиците. Червени плюшени завеси, коледни гирлянди от елхови клонки — нима това на елхата бяха истински свещи? Стоях замаян на най-горната площадка на стълбите, не исках да поздравявам гостите и да разговарям с тях, изобщо не исках да бъда там…

Една ръка докосна ръкава ми.

— Какво става? — попита Пипа.

— Моля? — не посмях да срещна погледа й.

— Изглеждаш толкова тъжен!

— И така си е — отвърнах, но не бях сигурен, че тя ме чу, аз самият почти не се чух да го казвам, защото точно в този момент Хоуби — забелязал, че изоставаме — се върна, за да ни потърси в тълпата, и подвикна:

— А, ето къде сте били…

— Хайде, върви да посрещаш гостите си — каза той, побутвайки ме с приятелски жест, съвсем по бащински, — всички питат къде си!

Сред толкова непознати те двамата с Пипа бяха единствените истински уникални, будещи интерес хора: тя, подобна на фея в полупрозрачна зелена рокля с тюлени ръкави; той, елегантен и привлекателен в тъмносиньото си двуредно сако, с прекрасните стари обувки от „Пийл&Ко“.

— Аз… — озърнах се отчаяно.

— Не се тревожи за нас, после ще дойдем при теб.

— Добре — казах и събрах сили. Но — след като ги оставих близо до гардероба да разглеждат един портрет на президента Джон Адамс и да чакат госпожа ДеФрийс да свали визоновото си палто, и започнах да си проправям път през претъпканите стаи — не успях да видя нито едно познато лице освен това на госпожа Барбър, но имах чувството, че нямам сили да застана лице в лице с нея, само че тя ме видя, преди да успея да се измъкна и ме хвана за ръкава. Беше застанала под свода на един портал със своя джин с лимон и разговаряше с намръщен, но жизнен старец със сурово червендалесто лице, ясен, висок глас и по един кичур сива коса над всяко ухо.

— О, Медора — казваше той, полюлявайки се от пети на пръсти. — Все такъв неизчерпаем източник на забавление! Милото старо момиче — рядка и забележителна личност. Наближава деветдесетте! Разбира се, семейството й има най-чиста кръв на Никърбокър, както тя винаги обича да ни напомня — о, трябва да я видиш как енергично командва прислугата — тук той си позволи да се изкиска снизходително, — ужасно е, скъпа, но пък е толкова забавно, поне аз си мисля, че ще ти се стори така… вече не могат да наемат цветнокожи, така му казват сега, нали, цветнокожи? за прислуга, защото Медора има склонността да употребява… е, да кажем, езика на своята младост. Особено когато се опитват да й попречат да направи нещо или да я вкарат във ваната. Доколкото чувам, била извънредно борбена, когато изпаднела в подходящо настроение! Погнала един от афроамериканските санитари с ръжена от камината. Ха-ха-ха! Е… нали знаеш… може да сполети всеки от нас. Тя е от онова поколение, което е гледало „Къщичка в небето“, такава си е Медора. А и бащата е притежавал онова имение във Вирджиния, в Гучланд Каунти. Бракът й е бил изцяло по сметка. Все пак синът — познаваш го, нали? — си беше истинско разочарование, не мислиш ли? С това пиене. А пък и дъщерята. Може да се каже, че присъствието й в доброто общество също е провал. Напълнила е къщата си с котки, нали разбираш. Виж, братът на Медора, Оуен — Оуен беше много, много мил човек, помина се от сърдечен удар в съблекалните на спортния клуб… в момент на малка интимност в съблекалнята, ако ме разбираш. Прекрасен човек беше Оуен, но винаги е бил донякъде изгубена душа, отиде си от този свят, преди да успее да намери себе си, така мисля аз.