Читать «Щиглецът» онлайн - страница 482

ххх.

Ан дьо Лармесен — кръстницата на Китси — беше домакиня на нашето парти в един частен клуб, в който не бе стъпвал дори Хоуби, но той поне знаеше всичко за него: историята му (стар и достопочтен), архитектите, които го бяха проектирали (именити), и членовете му през годините (все знаменитости, като започнем с Арън Бър и свършим със семейство Уортън). „Интериорът е считан за един от най-съвършените образци на ранното елинистично възраждане в щата Ню Йорк“, осведомяваше ни той сериозно и с видимо удоволствие. „Стълбищата — рамките на камините — питам се дали ще ни позволят да влезем в читалнята? Казват, че там гипсовата украса е все още оригиналната, наистина си струва да се види“.

— Колко души са поканени? — попита Пипа. Беше се видяла принудена да прескочи до „Морган льо Фей“, за да си купи рокля, защото не беше предвидила в багажа си нищо за партито.

— Няколкостотин — от тази бройка може би петнайсетина от гостите (включително Пипа и Хоуби, господин Брейсгърдъл и госпожа ДеФрийс) бяха поканени от мен; стотина бяха поканени от Китси, останалите бяха хора, които дори Китси твърдеше, че не познава.

— В това число — обади се Хоуби — и кметът. И двама сенатори, и принцът на Монако, Албер, нали така?

— Поканили са принц Албер. Сериозно се съмнявам, че ще дойде.

— Е, значи съвсем интимно събиране. Само за близките.

— Виж какво, просто ще отида да ме видят и ще правя, каквото ми кажат — именно Ан дьо Лармесен пое командването за организацията на сватбата поради „кризата“ (както се изрази тя), предизвикана от безразличието на госпожа Барбър. Ан дьо Лармесен водеше преговори за запазване на подходяща църква, уреждаше подходящ свещеник да води церемонията; Ан дьо Лармесен съставяше списъка на гостите (заслепяващ) и организираше разпределението на местата (изключително сложна задача) и в крайна сметка явно тя щеше да има последната дума по отношение на всичко — от възглавничката, на която щяха да бъдат носени пръстените, до тортата. Ан дьо Лармесен бе тази, която успя да се добере до точния дизайнер за сватбената рокля, и която предложи имението си на Сейнт Бартс, за да прекараме в него медения си месец; на нея се обаждаше Китси, когато възникнеше някакъв проблем (а това се случваше многократно всеки ден) и която (за да цитирам Тоди) се беше утвърдила като „обергрупенфюрер на сватбата“. Всичко това ставаше особено перверзно-комично поради факта, че аз смущавах Ан дьо Лармесен до такава степен, че тя едва събираше сили да ме погледне. Бях на светлинни години от брачния партньор, когото тя си бе представяла за своята кръщелница. Дори името ми беше прекалено вулгарно, за да го произнесе. „Какво мисли по този въпрос младоженецът!“ „Дали младоженецът ще може да ми представи скоро списъка с неговите гости?“ Очевидно за нея бракът с човек като мен (търговец на мебели!) беше съдба, сходна — малко или повече — със смъртта; на това се дължеше и помпозната сензационност на приготовленията, мрачната им церемониалност, като че ли Китси беше някоя обречена принцеса на Ур, която трябваше да бъде окичена и приветствана, а после — съпровождана от свирещи на тамбурини музиканти и прислужници — да бъде поведена тържествено към подземния свят.