Читать «Щиглецът» онлайн - страница 473

xxvii.

— Филмът те разстрои казах импулсивно, когато излизахме от киното. — Съжалявам.

Тя ме погледна, сякаш шокирана, че съм забелязал. Излизайки, се бяхме озовали в един свят, озарен от приказна синкава светлина — валеше първият сняг, натрупал беше вече около пет инча по земята.

— Можехме да си тръгнем по-рано, ако ти се е искало.

В отговор тя само поклати някак замаяно глава. Снегът валеше като по вълшебство, като чиста идея за Севера, чистият Север от филма.

— О, не — каза тя с нежелание. — Искам да кажа, не че ми беше неприятно…

Хлъзгахме се по заснежената улица. Нито един от двамата не беше сложил подходящи обувки. Снегът скриптеше силно под стъпките ни и аз се вслушвах внимателно, очаквах я да продължи напред, готов да я хвана за лакътя в мига, в който се подхлъзнеше, но когато се обърна към мен, тя каза само:

— О, Боже. Никога няма да успеем да вземем такси, нали?

Мислите ми препускаха. Ами вечерята? Какво да направя? Нима искаше да се прибере у дома! Мамка му!

— Не е толкова далече.

— О, знам, но… о, виж, ето едно! — възкликна тя и сърцето ми се сви, но за щастие някой взе таксито преди нас.

— Хей — подех аз. Бяхме близо до Бедфорд Стрийт — светлини, заведения. — Какво ще кажеш, да опитаме там?

— Да вземем такси?

— Не, да хапнем нещо — (Дали беше гладна? Моля те, Боже, нека е гладна!) — Или поне да седнем някъде за по едно питие.

xxviii.

Незнайно как — като че ли по предварителна уговорка с боговете — се оказа, че полупразният бар, в който влязохме съвсем импулсивно, беше топъл, озарен от златистата светлина на свещите, много по-приятен от всички ресторанти, които бях имал предвид.

Масата беше мъничка. Коляното ми опираше нейното — дали тя го съзнаваше? Така, както го съзнавах аз? Лицето й разцъфтяваше, огряно от пламъка на свещта, който играеше с метални отблясъци по главата й, толкова ярки, сякаш косата й всеки момент можеше да пламне. Пускаха стари парчета на Боб Дилън, повече от идеално за тесните улички на Гринич Вилидж, когато наближава Коледа, снегът вали и големите, пухкави снежинки се въртят на малки вихрушки, такава зима, в която ти се иска да вървиш из улиците на града, прегърнал момиче, като мъжа от обложката на някоя стара плоча — защото Пипа беше именно такова момиче, не най-красивата, а обикновеното момиче, без грим, момичето, което бе избрал, за да бъдат щастливи заедно, и всъщност самата снимка бе своеобразен идеал за щастие, присвитите му рамене, нейната леко смутена усмивка, това усещане за отворен край, усещането, че могат да тръгнат накъде ли не, заедно, и… ето я! беше тук! и говореше за себе си, сърдечно, с уютния, познат ми тон, разпитваше ме за Хоуби, за магазина, за настроенията ми, питаше какво чета и каква музика слушам, въпроси след въпроси, но същевременно като че ли имаше желание да споделя с мен и неща от собствения си живот, говореше за студения си апартамент и колко скъпо е отопляването му, за потискащата светлина, за мириса на застояло и влага, за магазините за евтини дрехи по главните улици и за това как толкова много американски вериги били отворили магазини в Лондон, че градът приличал вече на мол, какви лекарства вземаш ти и какви ми предписват на мен (и двамата страдахме от посттравматично стресово разстройство, заболяване, чиито инициали, оказваше се, бяха по-различни в Европа, и ако не внимаваш, можело да те пратят в болница за ветерани от армията); за малката градинка, която деляла с още половин дузина души и за смахнатата англичанка, която я напълнила с болни костенурки, донесени тайно в страната от Южна Франция („Те умират до една, от студ и недохранване — наистина е жестоко — тя не ги храни както трябва, дава им натрошен хляб, можеш ли да си представиш, аз им купувам храна за костенурки от магазина за домашни любимци, без да й казвам“) — и колко ужасно много й се искало да има куче, но разбира се, било много трудно в Лондон с тези карантини, същите карантини имало и в Швейцария, и как все се озовавала на места, където имало такива проблеми с кучетата и уау, колко добре съм изглеждал, от години не ме била виждала да изглеждам толкова добре, липсвал съм й, ужасно много съм й липсвал, каква невероятна вечер — и ние седяхме там с часове, смеехме се на дребни неща, но ставахме и сериозни, много сериозни, тя беше едновременно великодушна и открита (това беше друга нейна черта: тя умееше да слуша, вниманието й ме зашеметяваше — с никой друг не изпитвах усещането, че ме слуша толкова съсредоточено; с нея се чувствах различен, по-добър, можех да й казвам неща, които не бих могъл да кажа на никой друг, със сигурност не и на Китси, която имаше обичая да обезценява със сухата си ирония сериозни неща, да се шегува или да променя темата, да прекъсва или понякога направо да се преструва, че не ме е чула), и за мен беше неподправена наслада да бъда с нея, обичах я през всяка минута от всеки ден, със сърцето, душата и ума си, с всичко свое, а вече ставаше късно и ми се искаше ресторантът да работи безкрай, безкрай.