Читать «Щиглецът» онлайн - страница 475

Мълчах. Знаех за всичко това от Хоуби, който ми го беше разказвал в подробности, силно разтревожен. Излизаше, че леля Маргарет е била напълно права да я изпрати в онова швейцарско училище за кукувици, където е имало толкова доктори и терапевтични програми. Въпреки че по всички нормални стандарти тя се беше възстановила напълно след инцидента, си оставаха някои неврологични смущения, достатъчно, за да имат отражения в мозъка, леко нарушение на двигателните умения. Беше почти незабележимо, но го имаше. За почти всяка друга професия или занимание — ако беше певица, ако се занимаваше с керамика, ако работеше в зоологическа градина, ако беше дори лекар — всякакъв с изключение на хирург — не би имало значение. Но в нейния случай имаше.

— И… не знам, у дома слушам много музика, заспивам с айпода всяка вечер, но… не знам кога за последен път съм била на концерт — каза тя натъжено.

Заспивала с айпода? Значеше ли това, че не правят секс с онзи, как му беше името?

— А защо не ходиш на концерти? — попитах, запаметявайки тази подробност, за да я обмисля по-късно. — Публиката ли ти пречи? Не обичаш тълпи?

— Знаех си, че ще ме разбереш.

— Е, убеден съм, че са ти го предлагали, защото на мен със сигурност ми е било предлагано…

— Какво? — Що за чар имаше тази тъжна усмивка? Нима можеше да го победиш? — „Ксанакс“? Бета-блокери? Хипноза?

— Всичко изредено дотук.

— Е… ако ставаше дума за пристъп на паника, може би. Но не. Беше по-скоро отчаяние. Тъга. Завист… това беше най-страшното от всичко. Искам да кажа, имаше едно момиче, Бета… глупаво име, нали — Бета? Наистина посредствен изпълнител, не искам да прозвучи надменно, но когато бяхме деца, тя едва успяваше да спазва темпото на духовата секция на оркестъра, а сега свири в Кливландската филхармония и това ме разстройва повече, отколкото бих си позволила да призная пред когото и да било. Но за това няма лекарство, нали?

— Ъъъ… — всъщност имаше, и Джеръм, на улица „Адам Клейтън Пауъл“, въртеше процъфтяващ бизнес с него.

— Акустиката… публиката… тези неща отключват у мен нещо… прибирам се у дома, ненавиждам всички, говоря си сама, провеждам спорове, говорейки с различни гласове, разстроена съм в продължение на дни. Освен това… е, да, казах ти, преподаването… опитах, но не е за мен. — На Пипа не й се налагаше да работи, благодарение на парите от леля Маргарет и чичо Уелти (Евърет също не работеше, благодарение на същите пари — доколкото разбирах, „музикалното библиотекарство“, макар и представяно като блестящ избор на кариера, беше всъщност по-скоро нещо като неплатен стаж, а сметките плащаше Пипа). — Тийнейджъри… о, дори няма да навлизам в подробности, да описвам какво мъчение е да ги гледам как заминават, за да учат в консерватория или да посвирят в симфоничния оркестър на Мексико Сити през лятото. А по-младите не са и достатъчно сериозни. Дразня се от тях просто защото са хлапета. На мен ми се струва, че приемат нещата прекалено лекомислено, че са готови да изхвърлят на боклука онова, което имат.