Читать «Щиглецът» онлайн - страница 457

— Китси не е тук — заяви тя, без да сваля веригата.

— Чудесно, знам — казах ядосано. — Няма проблем.

— Не знам кога ще се върне — Емили, която помнех като бузесто деветгодишно хлапе, хлопващо вратата под носа ми в апартамента на Барбърови, никога не бе крила убеждението си, че не съм достоен за Китси.

— Е, ще ме пуснеш ли да вляза, моля? — попитах раздразнено. — Искам да я почакам.

— Съжалявам, моментът е неподходящ — Ем продължаваше да носи косата си къса, с бретон, също както когато беше дете, и упорито стиснатата й челюст — също като във втори клас — ми напомни за Анди, за това колко я мразеше той, „слузестата Еми“, „Емилизаторът“.

— Това е смешно. Хайде, отвори ми — сопнах се гневно, но тя продължаваше да стои с безразлично изражение в пролуката, избягвайки моя поглед — гледаше някъде малко встрани от лицето ми.

— Виж какво, Ем, аз просто искам да отида в стаята й и да полегна.

— Мисля, че ще е по-добре да дойдеш пак по-късно. Съжалявам — каза тя, докато аз мълчах, неспособен да повярвам.

— Разбери, все ми е едно какво правиш… — Франси, другата съквартирантка, поне се преструваше, че е склонна да общува с мен — не искам да те безпокоя, просто искам…

— Съжалявам. Най-добре ще е да си вървиш. Защото, виж какво, аз живея тук… — тя повиши тон, заглушавайки думите ми…

— Боже мили! Не е възможно да говориш сериозно!

— … аз живея тук — тя примигваше притеснено, — това е моето жилище и ти не можеш да нахлуваш тук по всяко време, когато ти е удобно.

— Я стига!

— И… и… — тя също се чувстваше неловко, — виж какво, не мога да направя нищо за теб, моментът е наистина неподходящ, мисля, че наистина трябва да си тръгнеш. Съгласен ли си? Съжалявам — тя вече затваряше вратата. — Ще се видим на купона.

— Какво?

— Годежното ви празненство — каза Емили, открехвайки съвсем леко вратата и поглеждайки към мен, така че видях едно тревожно синьо око за миг, преди тя отново да затвори.

xix.

Няколко мига останах в коридора, сред рязко възцарилата се тишина, взирайки се в шпионката, и ми се струваше, че в тишината мога да чуя как Ем, от другата страна на вратата, диша тежко, също като мен.

„Е, дотук беше, задраскана си от списъка на шаферките“, мислех си, когато се обърнах и затрополих надолу по стълбите, вдигайки демонстративно шум, чувствайки се по някаква странна причина едновременно ядосан и странно ободрен от случилото се, което категорично потвърждаваше правотата на всяка неприятна мисъл за Ем, която някога бе минавала през ума ми. Китси се беше извинявала неведнъж за рязкостта на Ем, но от това, както би казал Хоуби, „пословичната чаша на търпението преля“. Защо не беше отишла на кино с другите? Дали не беше с мъж? Ем, макар и с дебели глезени и не много привлекателна, имаше приятел, някакъв смотаняк на име Бил, който работеше в „Ситибанк“.

Черни улици, блестящи от мокрота. Когато излязох от фоайето, се мушнах във входа на съседния цветарски магазин, за да прегледам съобщенията на телефона си и да пратя едно на Китси, преди да тръгна обратно към центъра, за всеки случай; ако филмът вече беше свършил, можехме да се срещнем, за да вечеряме и пийнем по нещо (сами, без приятелките й; странният инцидент като че ли го изискваше) и — със сигурност — да се посмеем над поведението на Ем, чудейки се какво ли го бе предизвикало.