Читать «Щиглецът» онлайн - страница 455

— Какво имаш предвид с това, че ще „оправим работата“?

Борис изпъшка раздразнено.

— Ами това е един затворен кръг, разбираш ли? В това отношение Хорст е прав. Никой няма да купи тази картина. Невъзможно е да бъде продадена. Но… като залог в сделки на черния пазар… Тя може да преминава от едни ръце в други до безкрайност. Много ценна и лесно преносима. Ще се пренася от място на място по разни хотелски стаи. Наркотици, оръжие, момичета, пари — може да се заложи срещу всичко, което ти дойде на ум.

— Момичета?

— Момичета, момчета, каквото ти хрумне. Виж, виж — той вдигна ръка. — Не съм замесен в подобни работи. На мен самия едва ми се размина да ме продадат като малък — тези змии са навсякъде в Украйна, или поне така беше, на всеки ъгъл, на всяка гара, и мога да ти кажа, че ако изглеждаш достатъчно млад и нещастен, това е готова изгодна сделка за тях. Приличен на вид човек ти обещава работа в ресторант в Лондон или на някакво такова място, осигурява ти билет за самолет и паспорт — ха! И докато разбереш какво става, се събуждаш прикован с верига към стената в някое мазе. Никога не съм искал да се замесвам в такива неща. Нередни са, но се случват. А в мига, в който картината излезе от ръцете ни — моите и на Хорст, — кой знае за какво е била разменяна? Била ту в тази групировка, ту при онази. Важното е — той вдигна пръст, че картината ти няма да изчезне в колекцията на някой побъркан олигарх. Прекалено, прекалено е прочута. Никой не иска да я купи. Пък и защо някой би я купил? Какво би правил с нея? Нищо. Освен ако я открият ченгетата — а те не са я открили, това ни е известно…

— Аз искам ченгетата да я намерят.

— Е… — Борис потърка бързо носа си, — да, всичко това е много благородно. Но засега, онова, което знам засега, е че картината ще се движи, и то ще се движи в рамките на относително ограничена мрежа. А Виктор Чери е мой добър приятел и ми дължи много. Така че горе главата! — той ме стисна над лакътя. — Няма защо да бъдеш толкова бледен и да изглеждаш като болен. Ще говорим отново скоро, обещавам.

xviii.

Застанал под една улична лампа, там, където ме беше оставил Борис („Не мога да те закарам до вкъщи! Закъснявам! Трябва да бъда на едно място!“), аз бях толкова потресен от преживяното, че ми се наложи да се огледам, за да схвана къде се намирам — сивата, отрупана сякаш с пенеста дантела сграда на, „Алуин“, подобна на зловещо бароково бълнуване, прожекторите, насочени към изваяната каменна украса, коледните декорации на входа на ресторант „Петросян“, отключиха спомен, запечатал се дълбоко в паметта ми: декември, майка ми, с шапка с наушници: „миличък, почакай да изтичам до ъгъла и да купя кроасани за закуска…“