Читать «Щиглецът» онлайн - страница 456

Бях толкова объркан, че някакъв човек, който излезе забързано иззад ъгъла, се блъсна в мен:

— Полека!

— Извинете! — казах и си наложих да се съвзема. Въпреки че се бяхме сблъскали не по моя, а по негова вина — беше прекалено зает да се хили и да квака по мобилния си телефон, за да гледа къде върви — няколко минувачи бяха насочили неодобрителни погледи към мен. Объркан и задъхан, се опитах да реша какво да правя. Можех да се кача на метрото и да се прибера при Хоуби, ако имах желание да се кача на метрото, но апартамента на Китси беше по-наблизо. Тя и момичетата, с които делеше апартамента, Франси и Ем, щяха да са излезли да прекарат женската си вечер (знаех от опит, че няма смисъл да й пращам съобщения или да се обаждам, те обикновено отиваха на кино), но аз имах ключ от апартамента, можех да вляза, да си приготвя едно питие и да полегна, докато чакам тя да се прибере.

Нощта вече беше ясна, крехката, студена луна надничаше през буреносни облаци, и аз тръгнах отново на изток, спирайки от време на време, за да се опитам да взема такси. Нямах обичая да се отбивам при Китси, без да се обадя преди това, най-вече защото не харесвах съквартирантките й, а и те не ме харесваха. И все пак, въпреки Франси и Ем и обичайната суха размяна на любезности между нас в кухнята, апартаментът на Китси беше едно от малкото места в Ню Йорк, където се чувствах наистина в безопасност. Никой не знаеше как да ме намери, когато бях при Китси. Там винаги имах усещането за нещо временно; тя нямаше много дрехи в апартамента, държеше ги предимно в един куфар и на една стойка за дрехи, поставена край долната част на леглото й; и по някаква незнайна причина аз харесвах празнотата, анонимността на това жилище, весело, но оскъдно обзаведено с килими с абстрактни мотиви и модерни мебели от не прекалено скъп дизайнерски магазин. Леглото й беше удобно, лампата за четене беше добра, имаше плазмен телевизор с голям екран, така че ние можехме да лежим в леглото и да гледаме филми, ако искахме; а хладилникът с иноксово покритие беше винаги добре зареден с „храна за момичета“ — хумус и маслини, кейкове и шампанско, купища глупави вегетариански салати от разни ресторанти и половин дузина видове сладолед.

Започнах да ровя в джоба си за ключа, после отключих, потънал в мислите си (чудех се какво ли ще намеря за ядене, дали няма да се наложи да поръчвам нещо? тя щеше да е вечеряла, нямаше смисъл да я чакам) и едва не блъснах носа си във вратата, когато тя само се открехна, възпирана от веригата.

Затворих вратата и останах така за миг, удивен; отворих я отново, така че веригата издрънча: червен диван, гравюри с архитектурни скици на стари сгради в рамки и свещ, горяща на масата.

— Ало? — подвикнах, после повторих: — Ало? — по-високо, и тогава чух някакво движение вътре.

Бях блъскал по вратата достатъчно силно, за да събудя съседите, когато Емили, след време, което ми се беше сторило много дълго, дойде до вратата и надникна през пролуката към мен. Носеше раздърпан домашен пуловер и един от онези шарени клинове, от които задникът й изглеждаше още по-голям.