Читать «Щиглецът» онлайн - страница 446

— Но защо биха отишли с нея в Ирландия? — питаше неспокойно Борис. — Какъв колекционерски пазар има там? Доколкото ми е известно, всички се опитват да изнасят разни вещи от страната, а не да ги вкарват в нея.

— Да, но Саша предполага, че картината е използвана за покриване на дълг.

— Значи въпросният тип има контакти там?

— Очевидно.

— Трудно ми е да повярвам.

— Кое, че има контакти там ли?

— Не, тази история с покриването на дълга. Този тип… изглежда така, като че ли допреди половин година е крадял тасове от автомобилни гуми по улиците.

Хорст сви едва забележимо рамене: сънлив поглед, набраздено чело.

— Кой знае. Не съм сигурен, че това е истина, но със сигурност не съм склонен да разчитам на късмета. А дали бих казал, че съм готов да ми отрежат едната ръка, ако се окаже измама? — додаде той, тръскайки лениво пепел от цигарата си на пода. — Не.

Борис се взираше намръщено в чашата с вино.

— Беше любител. Вярвай ми. Ако ти самият го беше видял, щеше да разбереш.

— Да, но обичал да рискува, така каза Саша.

— А не мислиш ли, че е възможно Саша да знае нещо повече?

— Не, мисля, че не — говореше сдържано, и донякъде сякаш на себе си. — „Почакайте и ще видим“. Само това чувам. Незадоволителен отговор. Работата е съмнителна, ако питаш мен. Но както казах, тепърва предстои да си изясним всичко докрай.

— А Саша кога ще се върне в Ню Йорк?

Сумракът в стаята ме връщаше право в детството, във Вегас, като неясен спомен за сън, съхранил се след събуждането: въздух, замъглен от цигарен дим, мръсни дрехи на пода, лицето на Борис — ту синьо, ту бяло в трепкащата светлина на телевизионния екран.

— Другата седмица. Ще ти се обадя. Тогава ще можеш и сам да поговориш с него.

— Да. Но ми се струва, че би трябвало да говорим с него двамата заедно.

— Да, и аз мисля така. И двамата ще бъдем по-съобразителни в бъдеще… можеше да не се стига до това положение… но така или иначе — допълни Хорст, който се чешеше бавно, разсеяно по врата, — нали разбираш защо не смея да го притисна прекалено.

— Това е много удобно за Саша.

— Ти явно имаш подозрения. Кажи какви са.

— Струва ми се… — Борис извърна очи към вратата.

— Да?

— Струва ми се — Борис заговори по-тихо, — че си прекалено мек с него. Да, да… — той вдигна ръце, — знам. Но — това създава много добра възможност за онзи тип да изчезне, и после — няма и следа и той няма никаква представа!

— Е, може и да е така — отвърна Хорст. Изглеждаше разсеян и сякаш някъде другаде с мислите си, като възрастен човек в стая, пълна с малки деца. — Това изнервя и мен… всички нас. Искам не по-малко от теб да си изясня всичко докрай. Макар че, откъде да знаем, неговият човек може да е бил ченге.

— Не — каза твърдо Борис. — Не беше. Не беше. Знам го.

— Е… ако трябва да бъда съвсем честен с теб, и аз не мисля така, но в цялата тази история има нещо повече, което ние все още не знаем. И все пак имам надежди — той беше извадил една дървена кутия от чекмеджето на една чертожна маса и ровеше в нея. — Господа, сигурни ли сте, че не искате малко?