Читать «Щиглецът» онлайн - страница 432

Имаше ли начин да поправя станалото? Не. В известен смисъл Борис ми беше направил услуга, вземайки това нещо — най-малкото предполагах, че така биха приели нещата повечето хора; бях се отървал; никой не можеше да ме обвини в нещо; по-голямата част от проблемите ми беше решена с един удар, но макар да съзнавах, че на мое място всеки здравомислещ човек би се почувствал облекчен, ако се отървеше от картината, никога досега не се бях чувствал така опустошен от отчаяние, себененавист и срам.

Морната топлина на магазина. Не можех да седя на едно място; ставах и сядах, отивах до витрината и се връщах. Всичко беше просмукано от ужас. Един порцеланов Пулчинела ме наблюдаваше злорадо. Дори мебелите изглеждаха болнави и несъразмерни. Как бях могъл да си внуша, че съм по-добър човек, по-мъдър, по-възвишен, ценен и достоен за живот въз основа на тайната, която криех? И все пак така беше. Картината ми помагаше да се чувствам не толкова смъртен, не толкова обикновен. Тя беше и подкрепа, и оправдание; сила за съществуване и същност на съществуването. Беше крайъгълният камък, на който се крепеше цялата катедрала. И беше ужасно да узная, виждайки как съвсем внезапно този крайъгълен камък изчезва изпод краката ми, че през цялото ми съществуване като зрял човек, тайно в себе си съм се опирал на това голямо, скрито, дивашко ликуване, пораждано от съзнанието, че целият ми живот се крепи на една тайна, която всеки миг може да го разбие на пух и прах.

xi.

Когато Хоуби се прибра у дома, към два следобед, той влезе през входа откъм улицата, съпроводен от подрънкването на звънчето, като купувач.

— Е, това снощи несъмнено беше изненада — бузите му розовееха от дъжда, той смъкна дъждобрана от раменете си и изтръска дъждовните капки; беше се облякъл подходящо за посещение в аукционната къща, вратовръзката му беше с уиндзорски възел, беше облякъл един от красивите си стари костюми. — Борис!

По настроението му личеше, че е свършил добра работа на търга; макар да нямаше склонност да наддава прекалено много, той знаеше добре какво иска, и нерядко, на някой не прекалено оживен търг, когато не му се налагаше да наддава срещу някого, той успяваше да си тръгне с куп прекрасни вещи. — Доколкото разбирам, сте имали тежка нощ?

— Аха.

Седях сгушен в един ъгъл и пиех чай; главоболието ми беше жестоко.

— Странно беше да се запознаем, след като бях чувал толкова много неща за него. Все едно да се запознаеш с герой на книга. Винаги съм си го представял като хитрия Доджър от „Оливър!“ — е, нали се сещаш, онова хлапе, уличният гамен, какво беше името на актьора, Джак Някой си. Ходеше с едно парцаливо палто и едната му буза беше изцапана.

— Вярвай ми, навремето той беше достатъчно мръсен.

— Е, нали знаеш, Дикенс не ни казва какво е станало с Доджър. Кой би могъл да каже, може, когато е пораснал, да е станал почтен бизнесмен? А Попър направо се побърка, нали? Никога не съм виждал по-щастливо животно.