Читать «Щиглецът» онлайн - страница 431

Защо човечеството има нужда от правителството? — За налагане на идеология, наказване на престъпници и поощряване на равенството и братството между народите.

Цитирайте някои от задълженията на американския гражданин: — Да гласува за Конгреса, да уважава различността и да се бори срещу враговете на държавата.

За щастие Хоуби не си беше у дома. Хапчетата, които бях глътнал, не бяха подействали, и след като два часа се въртях и мятах в леглото си, сякаш пропадайки в мъчително, полусънно състояние — мислите ми се прескачаха, чувствах се изтощен от бързото биене на сърцето ми, гласът на Борис все още отекваше в съзнанието ми — аз се насилих да стана, да почистя боклуците, разпилени из спалнята ми, да взема един душ и да се избръсна: докато го правех, се порязах, защото горната ми устна бе безчувствена, почти като след зъболекарска упойка, след като преди носът ми беше прокървил. После си направих една кана кафе, намерих някаква стара кифла в кухнята и се насилих да я изям, и към обяд вече бях долу в магазина, готов да започна работа — точно навреме, за да хвана пощаджийката с жълтата й мушамена наметка (тя изглеждаше малко изплашена и се държеше на разстояние от мен — заради кръвясалите ми очи, порязаната горна устна и окървавената ми носна кърпичка), макар че, докато тя ми подаваше пощата с ръката си в гумена ръкавица, аз осъзнах: какво значение имаше това? Рийв можеше да пише на Хоуби каквото му хрумнеше — да се обади в Интерпол — на кого вече му пукаше от това?

Валеше. Пешеходците, присвили рамене, бързаха по улицата. Дъждът плющеше силно по витрината, дъждовни капки се търкаляха като мъниста по найлоновите торби с боклук в края на тротоара. Седнал в старото си кресло зад бюрото, аз се опитвах да си намеря котва или поне някаква утеха в избелелите коприни и сумрака на магазина, горчиво-сладкия сумрак, напомнящ за училищни стаи в дъждовни дни от детството, но резкият спад сред силния прилив на допамин ме караше да се чувствам като паднал отвисоко, долавях първите, далечни тръпки на нещо много подобно на смърт — тъга, която се надигаше първо от стомаха и започваше да блъска от вътрешната страна на челото, целият мрак, който бях успял да пропъдя, нахлуваше с рев отново в тавата ми.

Тунелно зрение. През всички тези години се бях носил по течението, прекалено безчувствен и изолиран, за да допусна до себе си каквато и да било реалност: постоянно бълнуване, което ме бе люшкало по леките си, успокояващи вълни още от детството ми — замаян от дрога, легнал на мъхнатия килим във Вегас, вперил поглед във въртящия се вентилатор на тавана — само че сега вече не се смеех, бях като Рип Ван Уинкъл, изкривил лице от болка и стиснал глава в ръце, върнал се със сто години закъснение.